Ако Скуола наистина беше бил самоук шаман, а всичко сочеше в тази посока, значи онзи, който бе прехвърлил в него Великия му звяр, така наречената инвеститура, вероятно отдавна беше починал, подготвен за последното си пътуване — ако беше имал късмет — от самия Скуола. Така че кой беше очистил душата на Скуола, когато беше дошъл неговият ред? И дали този неизвестен човек би могъл да помогне на Инглис в несгодата му? „Проследи веригата.“
Говореше се, че в тези планински земи селските храмове си затваряли очите за старите обреди, стига практикуващите ги да признават авторитета и превъзходството на храма и да си плащат данъците. И стига служителите в дадения храм да не са твърде сурови в благочестието си. Така че стоеше въпросът дали този дякон Галин е враг на старите обичаи, или е от онези, които си затварят очите? И ако беше вярно второто, дали не бе помогнал без много шум на стария си приятел по чашка, осигурявайки друг самоук шаман, който да извърши погребалния му ритуал? Или най-малкото да знае къде, как и от кого е било извършено очистването.
В този случай следващата стъпка на Инглис, следващата брънка от веригата, беше да намери дякон Галин. Освен ако и тази нова надежда не се окажеше поредната илюзия, която да се стопи като предишните, миг преди Инглис да я е стиснал в ръка… Тази отчайваща мисъл го изпълни с желанието, не за пръв път, да забие прокълнатия нож в собствената си гръд и да сложи край на тази мъчителна история. „Още един опит.“
Макар че мантрата „мести единия крак пред другия“ вече не беше особено подходяща в неговия случай. Инглис се огледа. Къщите, малки като детски играчки, бяха само на две мили, кажи-речи на хвърлей камък. Само че това относително кратко разстояние щеше да е истинско предизвикателство за ранения му крак и общата му слабост.
Жената на средна възраст се върна и без да каже нищо, нахлузи на главата на Инглис кожена шапка. Той трепна, но не се изправи.
— Да не ти измръзнат ушите, момко.
Шапката се оказа истинска благословия — сякаш стопли не само ушите му, а цялото му тяло.
Беше донесла и нещо като ботуши от овча кожа, или може би чорапи, които нахлузи на краката му все едно Инглис беше малко дете. Върху тях нагласи още едни ботуши, стъкмени от преплетени ивици необработена кожа и върбови пръчки — странни приспособления, но иначе обещаващи на вид. Сигурно беше лесно да ходиш с тях по снега, предположи Инглис, макар че едва ли щяха да издържат на дълъг път. Както и самият той всъщност. Изохка, когато жената стегна вървите на десния му крак.
— Да, да, добре си се подредил, виждам.
Трите жени приключиха със стъргането, свалиха кожата и я сгънаха. Берис стана и я отнесе до една шейна в ъгъла на заслона. Явно така сваляха високопланинската си продукция до долината, реши Инглис. Обработката на цяла шейна такива кожи щеше да отвори работа на селяните за цялата зима. Дали шейната можеше да свали по нанадолнището и осакатен човек?
Едва ли искаха да се мотае още дълго тук и да им яде от храната. Късно беше да го зарежат в някоя скална цепнатина. С други думи, не биха имали нищо против да се отърват от него, като го прехвърлят на милостта на селския храм.
Инглис размърда пръсти в чорапите от овча кожа.
— Бих ви платил, но май някой ми е взел кесията.
Берис сякаш се изненада, жената на средна възраст направи разочарована физиономия, а Лаакса Сивата плитка видимо бе недоволна, но се ограничи само до едно хъмкане.
— Онзи сигурно я е прибрал някъде. — Спомените му бяха твърде неясни, за да разпознае крадеца само по гласа му, но пък другите двама участници в „спасителната“ операция го бяха видели да прибира кесията на Инглис в джоба си. Крадецът нямаше за какво да похарчи парите му тук, освен да ги заложи и да ги загуби на зарове с приятелите си. — Не ми бяха останали много пари, но все щяха да стигнат за едно пътуване до Ручей. — Вдигна ръка и посочи шейната.
Кратко мълчание, докато осмислят думите му.
Лаакса въздъхна издълбоко.
— Ама и тези момчета… Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря ти, майко Лаакса.
Стрела, който междувременно си беше напълнил корема с остъргано от кожата месо, сега привлече вниманието на всички, като го повърна на тласъци.