— Отврат — каза Берис.
— Кучета — каза жената на средна възраст.
— Ще го вземеш ли това куче? — попита го Лаакса и вдигна сивите си вежди.
— Подозирам, че… това ще зависи от него — отвърна предпазливо Инглис.
Стрела душеше повърнатото с очевидна наслада. Берис скочи да го прогони и да покрие със сняг лепкавата локва, преди кучето да я е подхванало отново.
— Мда — каза Лаакса и прехапа устна. — И аз си помислих същото.
7.
Пътуването им през този ден се забави, защото спираха тук-там да разпитват за шамана, но все без резултат. Накрая стигнаха до селото, където пътят се разклоняваше към долината на Студен ручей. В тамошната кръчма Освил най-после извади късмет — кръчмарят потвърди, че мълчалив тъмнокос странник бил прекарал нощта там и продължил към хълмовете преди няма и четири дни. Имало обаче и две групи, поели за последен опит по главния път на север, и трета, която пътувала за градчето на границата.
След кратък спор със сержанта и магьосника Освил реши на сутринта да прати двама мъже по главния път с изрични указания, ако открият опасния беглец, да не го доближават, а единият да го последва отдалече, докато другият се върне да ги уведоми. Този компромис изобщо не му допадаше, но никой разумен човек не би продължил по пътя същия ден, защото следобедът преваляше, скоро щеше да се стъмни, а и конете имаха нужда от почивка. Освил стисна зъби и реши да оползотвори вечерта, като разпита местните по-подробно за околностите.
Малко по-късно откри своя магьосник в полето зад хана. Чудакът явно беше решил да използва последната дневна светлина не за друго, а да постреля с лък. Отрасъл в града, Освил нямаше опит в това умение и неохотно се възхити на Пенрик, който с лекота вкара десетина стрели в една далечна купа сено, а после прати момчето, което помагаше в странноприемницата, да ги донесе.
— Поръждясал съм — каза Пенрик, намръщи се на купата сено, която бе заприличала на игленик, и раздвижи пръсти.
— Всички стрели са в целта — отбеляза Освил.
— Естествено. Защото мишената е неподвижна. Ако това нашето ще се обръща на ловна хайка в планината, трябва да се стегна.
— Често ли ходите на лов?
— Ходех. На младини. — Каза го така, сякаш младините му са били преди половин век.
Момчето се върна със стрелите и Пенрик вдигна вежди към Освил и му предложи лъка си.
— А вие как сте с това оръжие?
Не беше достатъчно добър, че да се изложи пред този тип.
— Рядко съм имал случай да държа лък.
— Какво, баща ви никога не ви е водил на лов?
— Баща ми е адвокат в Изтокдом. Излиза от градските порти само в краен случай. — Нямаше причина да се оправдава пред този странен тип, но все пак добави: — Учил съм се да въртя къс меч.
— Ха. — Пенрик изглеждаше искрено учуден, сякаш самата идея за баща, който не търчи из горите да убива животни собственоръчно, е абсолютна новост за него. — Ние не ловувахме от любов към спорта, между другото. Дивечът отиваше право на трапезата ни.
Освил си позволи крива усмивка.
— Бракониерствали сте?
— О, не. Ловувахме на своя земя. Баща ми беше барон на Джуралд. Днешният кин Джуралд е най-големият ми брат.
— О. — Виж, това беше изненада. Представата, че всеки служител в ордена на Копелето по подразбиране е незаконородено дете или сираче, беше погрешна, разбира се. Но също толкова вярно беше, че обикновено нещата стояха точно така. Макар че този Пенрик като нищо можеше да е от признатите незаконородени деца, с които лордовете допринасяха за прираста на населението. Решил, че ще е грубо да задоволи любопитството си с още въпроси по темата, Освил попита друго: — Как така почетното „кин“ стои пред дартакийско име? — Светлата кожа и русата коса на магьосника го бележеха като типичен жител на тази планинска земя.
Пенрик вдигна рамене.
— Някаква последна от рода си наследничка с право да носи „кин“ пред името си срещнала по-малък син с оскъдни перспективи в Саон. Преди няколко поколения. Парите свършили бързо, но името и земята останали. — Магьосникът млъкна, колкото пак да изстреля десетината стрели към далечната мишена.
Освил се зачуди дали тази връзка с дребния нобилитет ще даде на магьосника друга, по-ясна гледна точка към поведението на техния беглец. Колкото по-навътре в провинцията навлизаха, толкова повече дворцовият чиновник отстъпваше пред… какво? Дали Пенрик не се смяташе за боец аристократ — или поне за наполовина такъв?
Изглежда, мислите на Пенрик бяха поели в подобна посока, защото щом момчето хукна да донесе стрелите, попита: