— Нашият убиец какъв опит има с провинцията? Или и той е от онези, дето не излизат от градските порти? — Присви очи към върховете, които улавяха и отразяваха последната дневна светлина, значително по-големи и по-наблизо сега, отколкото погледнати от Мартенмост.
Разумен въпрос. Великите лордове имаха градски къщи, както и далечни поземлени владения в провинцията. Често купуваха и земя близо до столицата, като имението на кин Глиганскиброд, където беше започнала цялата тази мрачна история.
— Мисля, че е отраснал някъде по южните склонове на Гарванов гребен, макар че през последните години е живял при свои роднини в Изтокдом.
— Хм. Аз пък се надявах да е градска мишка, която си няма представа от планини. Жалко. Градски вълк? Малко противоречиво ми идва. — Погледна Освил и добави: — Или пък не.
Освил не знаеше как да отвърне на това.
— Някога ходили ли сте на лов за вълци? — попита накрая.
— Няколко пъти, когато слизаха от планината, подгонени от глада.
— В зими като тази?
— Не точно. Зимата е трудна за тревопасните, отслабва ги, но именно това ги прави лесна плячка за вълците и другите месоядни.
— И успешен ли беше ловът? Убихте ли онези вълци?
— О, да. Направихме от кожите им постелки за пода.
При следващата стрелба Пенрик смени няколко пъти позата си — стреля коленичил, после през рамо, накрая в движение. Една от стрелите прелетя встрани от мишената и той изруга под нос.
— За тази щяха да ме пернат по ухото.
— В израз на бащина обич? — сухо попита Освил.
— Аха. Или баща ми, или старият Фен, главният му ловджия. Той е обучавал татко. Редуваха се да ме перват по ушите. И двамата държаха плячката да се убива още с първия изстрел. Отначало мислех, че е израз на милост към животинките на Сина, но после осъзнах, че никой не иска да преследва ранено животно. И бяха прави, както научих от горчив опит, след като на няколко пъти участвах в такова преследване.
Задъханото момче се довлече и връчи на Пенрик стрелите със зле прикрита въздишка. Пенрик изпъна отново тетивата.
Купата сено избухна в пламъци.
Момчето изписка уплашено. Освил отскочи назад.
Пенрик се ядоса.
— О, да му се не… Дез, не сме се разбирали за огън!
Свали лъка и изгледа ядно оранжевите пламъци, които грееха весело в сбиращия се здрач.
— Какво беше това? — успя да каже Освил с що-годе спокоен глас, макар и на косъм.
— Според Дездемона ловните ми умения не струват. Освен това ѝ е скучно и иска да участва. — Въздъхна и прибра стрелата в колчана. Устата му се отвори и оттам излезе беззвучен смях. Магьосникът добави заядливо: — Направо не знам как Рухия те е търпяла, честно.
Извади кесията си, бръкна в нея и даде една монета на момчето, което вече подскачаше изнервено от крак на крак.
— Упражнението свърши. Хайде, изчезвай.
Момчето хукна веднага щом пръстите му се сключиха около монетата, като току поглеждаше уплашено през рамо на път към двора на странноприемницата.
Освил се зачуди на кой бог да се моли за успех в своето преследване. Не че някой бог бе отговарял на молбите му, нито когато се молеше на колене край леглото си като малък, нито когато се просваше ничком в храма като пораснал мъж. Загледа се мрачно в русата плитка на магьосника, още по-светла в сбиращите се сенки, докато той сваляше тетивата на лъка си и прибираше в колчана останалите стрели.
После тръгнаха заедно към хана.
Село Ручей се намираше високо в планинската си долина, от другата страна на бедни ферми — поне според лесовнишките представи на Освил, — които изкарваха прехраната си не от ниви с жито, а от каменисти пасища с голям наклон. Е, кравите изглеждаха добре охранени, плевните бяха големи и солидни, построени от камък и потъмнели от времето трупи, къщите бяха в същия стил, с покриви от гредоред и светли каменни плочи. Високите планини надвисваха над всичко тава, зимно побелели по върховете, за разлика от пътя към долината, който още тънеше в есенна кал под тънката замръзнала коричка. Реката — по-скоро голям поток, — която даваше името си на селото, течеше зелена и разпенена под дървеното си мостче.
Магьосникът настигна Освил и подкара коня си до неговия, щом стигнаха „предградието“, ако десетината къщи от тази страна на реката заслужаваха това величаво име.
— Е, какъв е планът ви? — попита Пенрик. Странен въпрос, предвид че идването им тук беше изцяло по негова идея. Играеше го дипломат, види се.
Освил вдигна рамене.