— Ще започнем с местния храмов свещен. По такива места свещените, като един вид пастири, обикновено познават отлично стадото си и знаят всички новини. — В това забутано село новините едва ли бяха много, помисли си Освил, но Пенрик беше прав, че тук странниците щяха да изпъкват много повече, отколкото по пътищата или в големите градове. Неколцината селяци, заети със задачи по дворовете си, спряха и проследиха групичката им с любопитни погледи. Сержантът ги поздрави учтиво.
Пенрик се изкашля.
— Добре ще е да не споменаваме, че съм магьосник, поне в началото. Нито храмовия ми ранг. Първото обикновено привлича твърде много внимание на места като това, почти като към панаирджийска мечка, а второто или взема страха на местните храмови служители, или е повод да излеят пред мен негодуванието си, задето началниците им ги пренебрегват от години, с надеждата да ме привлекат за свой посланик.
А нито едното, нито другото би се отразило добре на разследването им.
— Тогава за какъв да ви представя?
Пенрик кривна глава.
— За свой помощник, да речем. Или местен водач. Което няма да е далече от истината.
Странна сдържаност, помисли си Освил, от страна на млад човек, така очевидно горд със службата си в двореца на принцесата-архисвещена. И определено за предпочитане пред прекомерното самодоволство, което се срещаше често при наскоро повишените, особено при онези, чиито нови отговорности не са им по силите.
Минаха по мостчето и поеха по главната улица. Скоро видяха местния храм, построен по подобие на плевните и къщите — камък и потъмняло дърво, — само че по-висок и с шест страни. Малка тълпа се беше събрала под широкия навес по цялата ширина на фасадата. Освил дръпна рязко юздите, вдигна ръка да спре спътниците си и след кратък размисъл слезе от коня, за да покаже уважение. Пенрик последва примера му и застана до него.
Погребалната церемония тъкмо беше стигнала до най-деликатния си етап — очаквания знак от бога, приел душата на покойника. На украсена с вечнозелени клонки носилка лежеше увито в саван тяло. При главата му стоеше мъж на средна възраст с петоцветната роба на свещен… не, на дякон, ако се съдеше по единичния ширит на лявото му рамо. По негов знак близките на покойника се отдръпнаха от носилката и застанаха покрай стената, а свещените животни и техните гледачи пристъпиха напред.
Питомен гарван стоеше на рамото на млад мъж като представител на Бащата. Друг младеж, без съмнение близък роднина на първия, държеше на каишка медночервено куче с вчесана до блясък козина, очевидно представител на Сина. Дългокрако момиче стискаше юздата на дебело бяло пони, чиято проскубана заради сезона козина беше пригладена грижливо, превръщайки добичето в достоен представител на петия бог. Възрастна жена държеше в ръце спокойна котка със зелена панделка около врата, която я бележеше като животинка на Майката, а младо момиче стискаше непослушно коте, което се бореше със своята панделка, синя в цвета на Дъщерята.
Дяконът привика един по един гледачите да се приближат до носилката. Младият мъж протегна ръка, поднасяйки гарвана си към покойника, но птицата не прояви никакъв интерес и скочи обратно на рамото му. Котето продължи борбата си с панделката. Понито разшири ноздри за миг, при което наредените покрай стената роднини замръзнаха в тревога, но после се дръпна от носилката и наведе глава към туфа бурени, порасли между камъните. Червеното куче подуши покойника и размаха опашка, но с това ентусиазмът му се изчерпи. Котката скочи от ръцете на жената, сви се на кълбо върху гърдите на покойника — покойницата всъщност, жена на преклонна възраст, — и примигна с кротките си златни очи. Вълна на облекчение заля скърбящите, разколебана за миг, когато кучето повлече гледача си към носилката. Интересът му не беше привлечен от покойната баба обаче, а от котката, която бързо го обезкуражи със собственическо съскане и мълниеносен шамар.
В големите градски храмове знакът кой бог е поел душата на покойника имаше не само теологично, но и икономическо значение, защото орденът на проявилия се бог прибираше паричните приношения, които близките оставяха в храма като плата за заупокойните молитви. Тук, в дълбоката провинция, сигурно имаше само една олтарна маса, чиято цветна покривка се сменяше според сезона. Дяконът бе проявил усет към театралното, привиквайки Майчината животинка последна, вместо да съкрати церемонията, като започне с очевидния избор. Местните хора може да бяха бедни, но заслужаваха своето представление.
— Червеното куче… — прошепна Пенрик на Освил.
— Какво?