— Мисля, че сме дошли на правилното място.
— Защо?
Но магьосникът само му даде знак да изчака и продължи да се оглежда с нескрит интерес. Освил потисна раздразнението си.
Дяконът прочете кратка молитва, после направи знака на петимата богове. Шестима мъже от семейството вдигнаха носилката и я понесоха нагоре по стръмната улица, а гледачите подбраха животните си и ги поведоха и понесоха в обратната посока. Дяконът понечи да последва носилката, после забеляза групичката на Освил, поколеба се и спря. Жената, която беше прибрала котката си, преди носилката да потегли, застана до него.
— Да ви помогна, господа? — каза дяконът.
— Аз съм дознател Освил и съм тук във връзка с разследване, възложено ми в Изтокдом — започна Освил. Дяконът видимо се стресна и той побърза да добави: — Интересува ме дали знаете нещо за непознати, появили се наскоро в района ви, но можем да изчакаме, докато приключите със задълженията си, дякон, ъъ?…
— Галин — каза дяконът. Вече изглеждаше повече любопитен, отколкото разтревожен. — Ако искате, съпругата ми Госа може да ви настани удобно, докато аз се върна?
Не стана ясно кого точно пита, тях или съпругата си, но жената, която изглеждаше също толкова любопитна, свали панделката на котката, остави животинката на земята и я прогони с крак. После се сгъна в реверанс пред неочакваните гости.
— Добре дошли, господа. Последвайте ме, моля.
Младежите с другите свещени животни също бяха спрели и ги гледаха с интерес. Пенрик се усмихна топло на момичето с понито и докосна устните си с палец, знакът за благословия от белия бог, с което, уви, само стресна девойката. Госа сгълча домочадието си — младежите очевидно ѝ бяха деца — и ги прати всичките по задачи. На момичето с котето се сопна да остави палавата животинка и да сложи чайника.
Стражарите поведоха конете след момичето с понито. Освил тръгна след тях да ги инструктира — задачата им бе, след като приберат добичетата в обора зад храма, да се пръснат из селото и да разпитат местните, както го бяха правили във всяко градче, село и махала дотук, — после побърза да настигне магьосника и съпругата на дякона. Съпругите и съпрузите на дяконите и свещените често служеха на боговете в не по-малка степен от половинките си, макар и не толкова пряко. С други думи, тази Госа със сигурност знаеше местните клюки не по-зле от съпруга си.
Къщата на дякона беше непосредствено до храма и не се различаваше от другите къщи на улицата, освен че прозорците ѝ бяха с истинско стъкло, а не с пергамент. Беше възтясна за толкова хора, но пък някак весела, което говореше за повече деца, отколкото пари. Кухнята се намираше в дъното на къщата и беше свързана с нещо средно между салон и кабинет — помещението, където дяконът даваше духовни съвети на миряните и където Госа покани новодошлите. Наложи се Освил да изчака няколко минути, докато източникът му на информация в лицето на домакинята се развърти из кухнята, преди да се върне в салона и да отговори на въпросите му. Междувременно младото момиче се приближи към усмихнатия Пенрик да му покаже котето, което той веднага взе в скута си. Под ласката на дъгите му пръсти животинката се размърка като воденично колело. Освил се надяваше никой друг да не е забелязал дъждеца от мъртви бълхи, който се посипа от котето, когато магьосникът го върна на гордата му собственичка. Освил също пробва да се усмихне, но очевидно му липсваше магията на русия мъж, защото на него коте не предложиха.
След няколко минути Госа и щерка ѝ, която временно беше оставила котето да се забавлява само, влязоха да предложат на гостите бира, чай и намазани с масло порязаници. Пенрик любезно направи свещения знак да благослови храната и си спечели усмивка от Госа. Уви, надеждите на Освил да се сдобие с полезна информация станаха на пух и прах. Едва бе успял да зададе няколко от редовните си въпроси, когато домакинята поклати глава със съжаление. Нито през последната седмица, нито дори от месец не била чувала странници да са пристигали в селото. Освил стрелна Пенрик с укоризнен поглед.
Пенрик изобщо не се впечатли.
— Онова червено куче, което водеше синът ви — обърна се той към Госа. — Откъде се е сдобил с него?
— А, красиво животно, нали? Но историята му е тъжна. Старецът, дето го отгледа, загина при скално свлачище преди няма и два месеца. Едвам успяхме да приберем кучетата, не искаха да се отделят от хижата му, толкова страдаха за господаря си. Невъзможно беше да го изровим, за да го погребем както трябва, затова съпругът ми извърши церемонията там, на свлачището. Само дето… — Жената се поколеба, а миг по-късно влезе Галин.