Съблече петоцветната си роба, доста поовехтяла, установи отблизо Освил, закачи я на един пирон на стената и седна уморен и признателен да изпие чаша горещ чай.
— Тези господа питат за непознати, които да са идвали в долината — уведоми го Госа, — но аз не съм чула нищо. Ти?
Дяконът поклати глава — жест до болка познат и обезкуражаващ.
— То тук по принцип рядко идват странници. Стоката сами си я караме в Уипуруил. Тамошни хора идват понякога лятос да купуват животни, кожи или сирене, но тях си ги познаваме.
— Тъкмо им разказвах за Скуола — вметна съпругата му.
Галин изправи гръб и остави чашата си. После попита с нетърпение:
— Да не би някой най-после да е получил писмата ми? Или да ги е прочел? Два пъти писах на началниците си в Уипуруил, но още нямам отговор. Писах и на свещените в съседните долини. Единият отвърна, че не може да помогне, а другият… дори и това не направи. — Поклати глава. — Молитвите ми също не се увенчаха с успех.
— Да ви помогнат за какво? — попита Освил.
— Имам проблем с един дух — простичко отговори Галин.
Освил се облегна назад; Пенрик се наведе напред.
— Проблем с дух? — насърчи той домакина им.
На Освил също му стана любопитно, но този страничен въпрос нямаше нищо общо с неговото проточило се разследване. Не му оставаше друго, освен да откъсне спътниците си от лапите на местното гостоприемство по най-бързия начин, така че да се върнат на главния път, преди да е паднала нощта. Само че дякон Галин се хвана за подканата на магьосника като удавник за сламка.
— Онзи беден старец… Отначало не бях сигурен, да ви кажа, въпреки поведението на кучетата му. Не на всички, само на двамата му любимци — Стрела, едно прекрасно и доста едро куче, и Кръв, него го видяхте на церемонията. След като свлачището премазало господаря им, Стрела хукнал към най-близката ферма и започнал да лае като луд, докато не го прогонили с камъни. Кръв останал при свлачището, на пост, един вид, лаел и скимтял. А после онова голямото куче дойде в селото и право при мен. Виеше на умряло, не млъкваше горкото. И понеже рядко се отделяше от Скуола, не беше нужно да си седонийски мъдрец, за да се сетиш, че се е случило нещо лошо. Оседлах коня си и последвах Стрела по пътя, после по ловджийската пътека, после до… Какво да ви кажа. Голямо свлачище. С все дърветата. По-рано същата сутрин бях чул трясък, ехо, дето стигна чак до долината, но никой не вдигна тревога и съвсем бях забравил за него. Бързо открих чирака на Скуола, мъртъв, той, както и едно от другите кучета. Гръбнакът на животинката беше пречупен, но от пръв поглед ставаше ясно, че никой не би могъл да им помогне, нито на единия, нито на другия. По-късно същия следобед мъже от селото претърсиха района на свлачището, но и те не откриха Скуола, само още едно куче. И двете животни погребахме както си му е редът, без да им одираме кожите и прочие. Аз настоях за това, в знак на уважение. — Кимна сам на себе си. Изоставен от храмовите си началници в тази далечна долина, Галин явно бе поел върху плещите си отговорността за всички решения. Освил се опита да остане безразличен към несгодите му.
След като вдиша през носа си продължително и замислено, Пенрик измъдри следното:
— И откога знаете, че този ваш старец Скуола е самоук шаман?
Решил да поеме контрол над разговора, като изкаже необходимите съболезнования, благодари за гостоприемството и подбере хората си за обратния път, Освил преглътна думите си толкова бързо, че се закашля. „Какво?“
Галин прецени с поглед младия мъж.
— Служа в тази долина вече повече от двайсет години. Бързо разбрах какъв е Скуола, но не толкова бързо, че да не го опозная преди това, него, близките му и познатите му. Знаех, че не е опасен за никого. Вярвам, че дългът ми към душите на хората идва преди дълга ми към закона. И че трябва не само да образовам паството си, но и да се уча на свой ред, иначе за какво са ни поставили боговете на този свят?
— Така е. — Пенрик направи свещения знак и понеже идваше от пълноправен храмов свещен (макар въпросният свещен да беше оставил ширитите си в конските дисаги), знакът се стори на Освил натоварен с доста по-голяма тежест от обикновен жест на съгласие.
Насърчен от тази реакция, Галин продължи:
— Доверието ми беше възнаградено многократно през годините. Скуола беше благочестив човек като всички останали, че и по-благочестив от мнозина, а и помагаше с кучетата си на всички ни при нужда, с негова помощ намирахме изгубени и ранени хора, съдействаше при пожари, наводнения и глад, както и в множество други, по-дребни неща. С времето започнах да го възприемам като безценната си лява ръка тук, в долината, без която дясната не би била и наполовина толкова сръчна.