Госа, която кимаше в знак на съгласие през цялото време, вметна:
— Точно затова не разбираме онова, дето се случи на погребението му. — И даде знак на съпруга си да продължи.
Очите на Пенрик се присвиха.
— Съпругата ви спомена, че сте провели ритуала при свлачището?
— Да. Нямаше начин да свалим тялото му в селото. В началото се надявахме кучетата да го намерят, а по-късно — че самите ние ще се ориентираме по миризмата на леш, но явно беше заровен много надълбоко под камънаците, а колкото до кучетата… те така и не стигнаха до съгласие по въпроса, бяха страшно разстроени и неспокойни. Така или иначе, никой бог не даде знак, че е приел душата му, макар да извършихме ритуала пет пъти, докато свещените животни не се изнервиха до крайност, а и вече се стъмваше.
— Възможно ли е да се е спасил някак от свлачището? — попита Освил, заинтригуван, въпреки всичко, от историята. — И да е избягал по някаква причина? — Подозрителният му ум на дознател намираше смъртта на чирака за интересна подробност.
Галин изпухтя.
— По някое време и аз започнах да се питам същото. Но тази версия не се връзваше с поведението на кучетата.
В предишни свои разследвания Освил неведнъж бе попадал на неми неща, чиито показания говореха с висок и ясен глас. Май трябваше да добави и кучетата в този списък. Поне началниците нямаше да го гълчат, че не ги е заклел да говорят истината.
— Значи духът му е останал безпризорен.
Госа сви пръсти в предпазния знак и го изгледа намръщено, досущ като някоя от лелите му миг преди да поправи грешка в правната му реторика.
Галин поклати глава и продължи:
— Да, по всичко личеше, че духът му е останал сиротен, а в това нямаше никакъв смисъл. Със сигурност зная, че Скуола не би отблъснал боговете. А ако Синът на есента, когото той бе почитал през целия си живот, го е сметнал по някаква причина за недостоен, поне Копелето би трябвало да го приеме. Но къде беше Той? Къде бяха всички Те?
Въпрос без отговор, с който Освил се беше сблъсквал многократно в кариерата си. Дознателят прехапа устни.
— Работата е там — вметна Госа, — че сега всички смятат свлачището за обитавано от духове и не припарват там.
Пенрик взе да кърши пръсти, после, изглежда, стигна до някакво решение.
— Значи този самоук шаман, който е работел с кучета като обект и среда на своето изкуство, е умрял неочистен от Великия звяр, комуто е дължал способностите си. И сега душата му е изгубена между световете, осиротяване, нежелано и от боговете, и от хората.
— Много знаете за тези неща, младежо — отбеляза Галин.
— Ами… аз съм нещо като храмов усещащ. — Усмивката му беше застинала. — Още щом видях червеното куче, разбрах, че някъде в тази история има шаман. Животното е почти готово да бъде превърнато във Велик звяр, това знаехте ли го?
Галин се изкашля.
— Кръв е много умно куче. Добре възпитано. Децата в селото го обожават. Много бързо свикна с ролята си на свещено животно.
— Нищо чудно.
— Значи… не сте дошли тук в отговор на моите писма?… — Дяконът явно се беше вкопчил в тази надежда.
— Да, не сме тук заради писмата ви. — Пенрик оголи зъби в кратка иронична гримаса, остра реакция, каквато Освил виждаше за пръв път при него.
Галин призна:
— Мислех си да намеря друг шаман за Скуола, някъде в планината, който да извърши последния таен ритуал на тяхното общество. Понеже моите молитви явно не вършеха работа за бедния старец. Скуола е получил своя Велик звяр от предишния шаман по нашите места, отдавна, бил съм младеж тогава, и е извършил очистващия ритуал за учителя си, когато му дошло времето. Обучаваше свой чирак, но доколкото знам, още не бяха стигнали до етапа на вселяването. Е, всъщност знам, защото в деня след трагедията, на погребението на Уен, свещените животни показаха, че душата му е приета от Сина.
Госа кимна.
— Знакът беше еднозначен. За огромно облекчение на семейството и малка утеха в скръбта им.
— Нека кажа още нещо за беглеца, когото преследваме — започна Освил, но Пенрик вдигна ръка да го прекъсне.
— Ще ви помоля да изчакате малко с това, дознателю, ако нямате нищо против.
Е, Освил определено имаше против, но Пенрик вече се обръщаше към Галин:
— Далече ли е това уж обитавано от духове свлачище?
— На пет-шест мили нагоре по източния път. Един час бърза езда. — Галин изгледа Пенрик с присвити очи. — Казвате, че сте храмов усещащ. Долавяте ли присъствието на духове?