— Ъъ… да, с малко специализирана помощ.
— А можете ли да получите тази помощ?
— Нося я със себе си.
Галин се изпълни с вълнение.
— Дали не бихте… съгласен ли сте да отидем при свлачището? Може да усетите нещо там. Това би означавало много за душевния ми покой. — Замисли се и добави: — Поне ще знам какво е станало, ако не друго.
Това отклонение щеше да им коства много време, прецени Освил. Тръгнеха ли, щяха волю-неволю да останат в селото за през нощта.
— Време — изсъска под нос той.
Пенрик го погледна рязко и прошепна:
— Бихте могли да продължите без мен.
— Не. Не бих могъл.
— Ваша работа. — Обърна се към дякона. — Добре, ще отидем. Но не обещавам нищо.
Галин плесна с ръце от облекчение.
— Само да оседлаят конете и тръгваме.
— Добре ще е да вземем и червеното куче — добави Пенрик.
Галин застина.
— А. Да.
Стана, готов да потегли, забави се само колкото да стисне ръцете на госпожата си за довиждане. Колкото до нея, сега тя ги гледаше много по-благосклонно отпреди.
8.
Пенрик гледаше червеното куче, което припкаше след коня на дякона. Не беше не-куче, нито анти-куче, нито изглеждаше адски свръхестествено. Беше просто… по-куче, с висока кучешка плътност.
„Можеш ли да ми покажеш повече?“ — попита той Дездемона.
„Виждаш горе-долу същото като мен — отвърна тя. — Сега разбираш как се чувствам аз през повечето време.“
„Хм.“
Освил подкара коня си до неговия по нарязания от коловози каруцарски път и попита тихо:
— Наистина ли виждате духове?
— Дездемона ги вижда. Когато поискам изрично, ми дава и аз да ги видя. И добре че не е постоянно, иначе е голяма досада, особено на стари места, където много хора са починали през годините. — Когато това умение се пробуди у него, няколко месеца след като Дез се нанесе, Пен постоянно се спъваше в стремежа си да заобиколи неща, които никой друг не вижда. Разни хора решиха, че получава припадъци, толкова чудато беше поведението му. Обяснението за какво всъщност става въпрос не подобри нещата. Дездемона намираше това за особено забавно, докато Пен не я принуди да изключи умението.
— Всички магьосници ли го могат?
— Предполагам, че варира. Онези, чиито демони са по-млади и неопитни, вероятно не могат.
— Чудя се защо моят орден не използва по-често хора с такива умения. Възможността да разпиташ мъртвите… би била изключително полезна в случай на убийство.
— Мм, не толкова, колкото изглежда. Повечето души преминават към своя бог веднага щом се отделят от тялото. На погребението присъства богът, а не покойникът. Нещо като представител или куриер със съобщение. — Не го беше поглеждал под този ъгъл и му се стори странно, че толкова велико Присъствие би се нагърбило с толкова дребна задача.
Освил се намръщи отново, физиономия, която Пен се бе научил да свързва с пристъпите му на професионално разочарование. Не че дознателят не се мръщеше и по десетина други причини.
— Във всеки случай — побърза да го успокои той — би било трудно за усещащите да разтълкуват и докладват видяното. Дори пресен дух, който все още пази формата на тялото си, не може да говори. А безпризорните духове са силно объркани, като старец, който е изгубил и ума си заедно със зъбите. Способността им да отидат при бога не надживява способността им да откажат това единение. И точно това ги прави безпризорни, предполагам. — Безразлични, отвъд обичта и болката, изтъняващи до бледи петна, а накрая… накрая просто изчезваха. Не мислеше, че би могъл да обясни колко болезнено е да видиш такъв избледняващ дух. Не плашещо, а просто… болезнено. Добре де, първия път си беше доста плашещо.
„Ти се разпищя от страх“ — каза Дез.
„Не е вярно — отвърна ѝ Пен. — Онова беше тих вик на изненада.“ Беше се уплашил, че халюцинира или полудява. Духовете, щом веднъж разбереш какво представляват, не бяха и наполовина толкова страшни, колкото самия страх, че губиш разсъдъка си. Което не означаваше, че се чувства удобно в тяхно присъствие.
Галин подкара коня си по пътечка, която се отделяше от коларския път, толкова тясна, че Пен и Освил подкараха конете си един зад друг. Известно време яздиха ходом през влажния лес, после Кръв хукна напред със скимтене и гората внезапно отстъпи пред стръмно скално свлачище.
Скално свлачище — меко казано, осъзна Пен. Площта му надхвърляше сто крачки на ширина и три пъти по толкова на височина, ветрило от отломки, включително канари с размерите на каруци, кал, изкоренени и прекършени дървета. При широката му основа в ниското потокът се беше отдръпнал да заобиколи свлачището, а при по-тесния му край горе една голяма прясна рана в скалната гръд бележеше мястото, откъдето се беше отчупила първата канара, преди да повлече със себе си целия отслабен склон. Пен си представи какво е да те настигне ревът на лавина от камъни, да не знаеш дали да тичаш напред, или назад, земята да се тресе под краката ти, дървета да препречват погледа ти… и твърде късно да разбереш, че всеки опит за бягство е бил предварително обречен.