Галин направи свещения знак. Изглеждаше отчаян.
— Значи духът му е осиротял.
— Ъъ… — смотолеви Пен. — Не е задължително.
— Казвате, че още има надежда?…
— Не твърдя, че разбирам какво се случва. Ако трябва да гадая, може би шаманските сили му помагат да се храни от света, макар да е отделен от тялото си. Но е минало много време. Старецът ми се стори… трудно е да се обясни… уморен. Отпада, да, но по-бавно от обичайното.
— Значи още има шанс да го спасим? Ако намерим шаман?
— Ако намерим шаман, поне ще опитаме.
Галин изпухтя шумно и се загледа в кучето, което все така клечеше до стария си приятел.
— Ако другаде в тези планини се крие човек с необходимите способности — каза той, — все някой щеше да отговори на писмата ми и да ми съобщи за това.
„Не на писмата ти е отговорено. А на молитвите.“ Точно това обаче Пенрик не би изрекъл на глас.
Лицето на Освил се разкривяваше в съвсем нов вид гримаса, докато дознателят нареждаше в главата си парченцата, които Пенрик вече бе наредил в своята. Или това, или най-малкото бе забелязал необичайното струпване на съвпадения. Като дознател, Освил със сигурност не обичаше съвпаденията. Като свещен, Пенрик също не ги обичаше, макар и по различна причина. Сети се за умните сиви очи на светеца от Идау и за белия бог, който го беше погледнал през тях. „Погледна към нас.“ Спомнила си заедно с него, Дездемона потръпна.
— Така или иначе, тук не можем да направим нищо повече. — Пен взе юздите на коня си от Освил и се метна на седлото.
Галин повика кучето, но то не помръдна, докато Скуола не му махна с ръка да върви. После дяконът им предложи гостоприемството на храма — село Ручей си нямаше странноприемница, но Галин каза, че лесно ще им намери легла по къщите, за да не спят в обора. Хвърли поглед през рамо, когато поеха обратно по пътеката, и прошепна колебливо:
— Значи не е съвсем безнадеждно?
Пенрик не беше сигурен, че въпросът е насочен към него, но все пак отговори:
— Не съм сигурен. Дознателю, може би е време да разкажем по-подробно на дякона за човека, когото търсим.
Освил кимна в знак на съгласие, но изчака да стигнат до коларския път, така че да язди рамо до рамо с Галин. Пенрик изостана на няколко крачки зад тях, наострил уши. Чу как дяконът възкликва на всички очаквани места, докато Освил, наближаващ края на разказа си, не изпусна едно „просветен Пенрик“.
Галин се завъртя в седлото и го зяпна невярващо. Пенрик му отвърна с уморена усмивка и помаха с пръсти. Не се изненада, че след края на разказа дяконът изостана да се изравни с него. Не се изненада и на въпросителния му поглед. Стана му неловко обаче, че човек с двойно по-голям жизнен опит очаква отговори от него, особено отговори, с каквито той не разполагаше.
— Наистина ли сте магьосник? И пълноправен свещен?
Пен се изкашля смутено.
— Дълга история. Както знаете, всички храмови магьосници трябва да преминат обучение за свещен и да положат клетвите. Но рядко се нагърбваме със задълженията на редовите свещени.
Галин се замисли, после го стрелна с кос поглед.
— Вашият орден има ли редови задължения?
Пен се засмя.
— Добър въпрос. Да го кажем така — отиваме там, където сме необходими.
— И въпреки това твърдите, че не са ви изпратили при мен? — попита Галин тъкмо когато Освил също изостана и подкара коня си от другата страна на Пенрик, превръщайки го в център на общото им внимание. Дяконът погледна към него покрай Пен. — И двамата?
Освил поклати глава.
Пенрик каза бавно:
— Мисля, че ловът ни се превърна в нещо друго. В залагане на капан. Ако онзи ханджия е казал истината, значи Инглис кин Вълчаскала търси друг шаман. Ако ние намерим такъв, той сам ще дойде при нас. Ще дойде, ще бъде доведен или принуден да се яви… — Пенрик започваше да подозира, че точно този дивеч не би могъл да избегне капана, щом в лова участват такива Викачи.
— Но защо му е на шаман да търси друг шаман? — попита Галин. — Какво би могъл да иска един кралски шаман, пък макар и изпаднал в немилост, от някакъв самоук селски шаман?
„Още един добър въпрос.“ Бяха стигнали дотук с презумпцията, че Инглис търси точно такъв човек. Може би Пен бе трябвало да се замисли по-рано за следващия си ход?… Дез изсумтя.
Освил явно разсъждаваше върху същия въпрос, от своя гледна точка, защото след миг каза предпазливо: