— Иска да се скрие при човек, който ще е склонен да му предложи убежище?
Пенрик добави:
— Или планира да се самоубие, но не иска да остане безпризорен като бедния Скуола. — Мда, самоубийството беше проблем за такива хора. Някои самоубийци се стремяха към окончателния край между световете, но повечето се надяваха да получат подслон под крилото на своя бог. Храмът полагаше сериозни усилия да обезкуражи този подход към божественото.
Освил мълчеше, докато предъвкваше последното, и по всичко личеше, че вкусът не му допада особено.
— Това е извън моите прерогативи — каза накрая той.
„Но не е извън моите… по принцип.“ Още една обезпокоителна мисъл. Днес тези мисли изобилстваха.
Тропот на копита го изтръгна от мислите му и Пен вдигна глава. Някакъв конник препускаше към тях. След миг позна един от стражарите, Хейве.
— Господа! — извика той и дръпна юздите на коня си. — Слава на Дъщерята, че ви намерих. Госпожа Госа и сержантът молят да се върнете по най-бързия начин. В селото се появи странник, който може да е човекът, когото издирваме. Тъмна коса и лесовнишки акцент, макар че е облечен странно и не можах да преценя възрастта му.
— Видял си го? — възкликна Освил и се изправи на стремената от вълнение. — Не сте се опитвали да говорите с него, нали?
— Не сме, сър — побърза да отговори Хейве. — Дойде в къщата на дякона да го търси. Госпожа Госа му каза, че дяконът е излязъл, и го прати да изчака в храма, а мен прати да ви намеря. Сержантът и Баар наблюдават сградата от разстояние. Докато да тръгна, онзи не беше излязъл.
— По-добре да побързаме — каза Галин със задавен от тревога глас и смуши коня си. Освил го последва по петите, Пенрик и Хейве яздеха след тях, Кръв тичаше последен. Добре че беше взел лъка със себе си, помисли си Пен, вместо да го остави при дисагите в храмовата конюшня.
С риск да изморят конете почти до смърт, тримата стигнаха за рекордно време до селото и завариха улицата празна. Спряха на няколко къщи от храма. Сержантът им махна иззад една градинска вратница и посочи към вратата на светилището.
— Още е там — каза тихо и бавно, за да прочетат по устните му.
Освил му махна мълчаливо в отговор. Слязоха от конете.
Кръв, задъхан и кален, хукна към вратите на храма. Галин успя да го хване за козината на врата и го задърпа към своята къща. Госа надничаше през прозореца и му махаше енергично. Пен отвърза лъка си от седлото, сложи му тетивата и метна колчана на гърба си. Другите двама стражари дойдоха при тях. Въоръжената им групичка тръгна бавно към входа на храма.
Освил махна на Пенрик да мине напред и прошепна:
— Хайде, магьоснико. Действай.
„Чакай, какво, сам ли?“
— Няма ли да е по-добре, ако всички го нападнем едновременно?
Ако се съдеше по израженията им, четиримата не бяха съгласни с него.
— Ако не е нашият човек — каза Освил, — единствен ти сред нас можеш да разбереш това от пръв поглед.
Галин и Госа излязоха от къщата и застанаха на прага, хванали се за ръце и вперили разтревожени погледи в Пен. Пен преглътна, запъна стрела в лъка си и влезе в сумрачната вътрешност на храма.
„Светлина, Дез“ — помисли си той и в същия миг сенките се разбягаха и погледът му се проясни.
Мъжът лежеше ничком на дървения под отсам постамента с незапаления огън, разперил ръце в поза на най-дълбоко смирение, само дето главата му не сочеше към нито една от молитвените ниши. Пенрик не можа да реши дали мъжът е легнал на пода, за да се моли, или е паднал от изтощение. Беше небръснат и със странно облекло — градски дрехи в комплект със селски ботуши от плетени върбови пръчки и планинарска шапка от овча кожа. Едната му ръка стискаше дълга сопа. До него лежеше грамадно куче с козина в черно и кафяво, положило глава върху предните си лапи в израз на върховно кучешко отегчение. Кучето вдигна глава, усетило Пенрик, и триъгълните му уши щръкнаха. Опашката му тупкаше разсеяно по пода в контраст с предупредителното ръмжене, което излезе от гърлото му. Може би и кучето, като Пенрик, беше смутено и объркано?
Ако Кръв беше по-куче, за този пес това важеше в още по-голяма степен: плътността на присъствието му се усещаше като юмрук между очите. „Това е Велик звяр. Нали така, Дез?“
„Впечатляващо“ — съгласи се тя.
— Седни — каза Пен на непознатия с надежда да е докарал достатъчно авторитетен глас. — Но не ставай.
Мъжът се надигна рязко на четири крака и посегна към сопата да се подпре. Ръкавът му се смъкна и разкри грозни следи от порязване. Ножът на колана му грееше с някаква странна енергия, разноцветно, преливащо сияние, видимо не за зрението на Пен, а за това на Дездемона. Мъжът го зяпна трескаво, пое си внезапно дъх, устата му остана отворена. Кучето се изправи и изръмжа с много по-авторитетен тон от онзи, който Пен беше докарал преди малко.