— Инглис кин Вълчаскала — каза Пен. Вече знаеше кого има насреща си. Само дето не знаеше какво да каже по-нататък. Сцената нямаше нищо общо с предварителната му представа за шамана, дотолкова, че дори да беше репетирал някакви реплики, те щяха да се окажат безполезни. Понеже нито човекът, нито кучето се хвърлиха към гърлото му, Пен свали лъка, но без да го пуска. — Търсехме те.
9.
Инглис се изправи в пълния си ръст с помощта на сопата, макар че десният му крак, изтормозен от планинския преход сутринта, беше на път да откаже окончателно. Мъжът пред него приличаше на русо привидение.
— Върви си — пробва Инглис.
Натрапникът само кривна глава.
— Добър опит, вълчо. Макар и адресиран погрешно. А и дали „Дай ми коня си“ не би било по̀ на място?
Откъде знаеше!… А после, макар и с осакатени способности, Инглис най-после разбра какво представлява човекът насреща му. И то какъв, петима богове… или трябваше да избере друга ругатня? „На Копелето зъбите“ например? Плътността на духа му беше забележителна.
— Магьосник. — Беше като обездвижен от надежда и страх. А също от болка, мъка и изтощение след това дълго и безуспешно бягство. — Храмов или самоук? — Или, петимата богове да помагат, ездач или язден? Толкова силен демон със сигурност трябваше да е взел връх, нали така? Дали Инглис не би могъл да го убеди да…
— Храмов. И изненадата ми не отстъпва на твоята. — Погледна Стрела, който се беше преместил отдясно на Инглис. — Как си се сдобил с едно от кучетата на Скуола?
— То ме намери. Горе в планината. Бях се изгубил в опит да прекося напряко към пътя за Карпагамо. Оттогава ме следва неотлъчно. — Чакай, този откъде знаеше за Скуола?
— А. Хм. — Устните на русия се извиха в усмивка, която изразяваше… смут и страх? — Дали то те е довело тук, как мислиш?
— Аз… не зная. — То ли го беше довело? Инглис сведе поглед към голямото куче, което му правеше компания от дни. Сметнал бе, че се е лепнало за него, защото е усетило, че е шаман, и го е сбъркало някак с предишния си господар. „Създател.“ — Дойдох да търся… — Вече не знаеше какво.
— Разбрах, че си дошъл да търсиш дякон Галин. Защо?
— Една възрастна жена в летните кошари ми каза, че е познавал Скуола. Реших, че дяконът може да знае… нещо.
— А ти знаеш ли, че Скуола е загинал под скално свлачище преди два месеца?
— Казаха ми, да.
— А казаха ли ти, че е бил самоук шаман?
— Не. За това се досетих сам. По кучето.
— Хм. — Магьосникът, изглежда, стигна до някакво решение.
— Отвън чака старши дознател, който те преследва чак от Изтокдом. Предаваш ли се? Без повече шамански трикове и опити за бягство?
Какво можеше да направи този тип, ако Инглис му откажеше?
— Никъде няма да избягам — каза Инглис и смръщи чело. — Нараних си лошо крака в планината.
— А. Разбирам. Да, в планината често се случват такива неща.
Инглис се опря тежко на тоягата си. Наистина се чувстваше зле.
— В Изтокдом ме търсят за убийство, така ли?
— Дознател Освил държи на прецизността. Ако питаш него, ще каже, че те търси като заподозрян в убийство. С други думи, никой няма да те обеси тук и сега, не и преди разните му там правни дивотии, на които орденът му толкова държи. Всички трябва да са облечени подобаващо и прочие. А и в твоя случай може да възникнат и някои сериозни теологични усложнения. — После добави: — Но на първо време ще е добре да ми дадеш ножа си.
— НЕ.
Онзи си продължи обаче преспокойно, че и ухилен даже:
— В него е духът на Толин кин Глиганскиброд, нали? Значи Освил е бил прав. По-късно непременно трябва да ми обясниш как го правиш това. Говоря като професионалист. От името и на двете си професии всъщност.
— Няма да намушкам никого с него — каза Инглис с предрезгавял глас. — Никого другиго.
— Да, само че моите колеги едва ли ще ти повярват. След като нещата се поуспокоят, ще се опитам да ти върна ножа. Досега си му бил верен, нали? Извървял си дълъг път с него. — Гласът му беше станал тих и мек, убедителен. Разумен. — Защо?
— Търсех шаман.
— Ти си шаман.
Инглис се изсмя горчиво.
— Вече не.
Русият го изгледа. Не просто преценяващо, а… проникващо?
— О, определено си шаман.