— Опитах се. Не мога. Не мога да изпадна в транс — Гласът му набра сила за миг, после излиня отново. — Мисля, че е наказание. От боговете навярно.
Магьосникът вдигна вежди.
— Тогава защо не сподели проблема си със своите шамански началници в Изтокдом? Бая път щеше да си спестиш.
— Аз убих Толин — каза той през зъби. — Не можех да се върна в столицата и да ги погледна в очите.
Магьосникът хвърли бърз поглед през рамо. Да, някакви хора се мотаеха от другата страна на вратата. Единствената врата. „Попаднал съм в капан? Как се случи това?“
— О? Аз пък разбрах, че е бил изкормен от диво прасе. Ти кога го намушка, преди или след това?
— След. Беше… беше проява на милост. — Инглис потръпна под напора на спомените. Отново усети ножа в ръката си, съпротивлението на плътта, откат в дръжката, и всичко това смесено със собствените му видения, докато се спускаше от плоскостта на символичното действие, развълнуван, задето е извършил първата си инвеститура, първото посвещение, задето е създал истински свиреп душевоин. Агонизиращото лице на Толин… — Той пищеше. — „Беше непоносимо. Трябваше да го накарам да млъкне.“
— Раните от глигана са били фатални?
— Да. Боговете са ми свидетели, да.
— Защо не потърси помощ?
— Всичко беше много объркано. Явно Толин е забил ножа си в шията на глигана, докато той е разпарял корема му. Улових духа на животното и го прехвърлих в Толин, преди да… преди да се върна във… в кочината. При кръвта… — Вълкът вътре в него се беше превъзбудил почти до лудост от мириса на кръв. Правдоподобно оправдание, което Инглис беше обмислял неведнъж по време на дългото си бягство — че в онзи момент е изгубил контрол над силите си. „Но не стана така. Не стана.“
„Това се случи по-късно.“
— Върнал си се? Имаш предвид от транса си?
— Да.
— Целта ти е била да обвържеш духа му към ножа?
— Не! Да… Не зная. Дори не зная как съм го направил. — Е, знаеше какво е направил. Учили го бяха за знаменосците, свещени старолесовнишки воини, натоварени със задачата да отнесат от бойното поле душите на своите паднали в боя другари. И душите на онези, които още не били мъртви, но умирали. Сред смъртноранените сигурно е имало роднини, приятели, учители. Дали онези прояви на последна милост, които отделяли душата от тялото, за да я свържат към знамето, са изпълвали и тях с ужаса, който бе преживял той? „Така трябва да е било.“
— Тази инвеститура чия идея беше? Твоя или на Толин?
— Негова. Тормозеше ме от седмици. Но всичко това нямаше да се случи, ако не се бях съгласил да извърша ритуала. Исках да изпробвам способностите си. А и… а и мислех за Тола.
— Сестра му? Освил спомена нещо за нея. Явно си я ухажвал, но без особен резултат. Защо не приложи върху нея заповедния си глас?
Инглис го изгледа с възмущение. Стрела изръмжа.
— Аха, ясно. — Магьосникът махна с ръка. — Ти си романтик по сърце, разбирам. — Инглис продължи да се блещи насреща му и той добави: — Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, между другото. Храмов свещен от ордена на Копелето, понастоящем на служба в двора на принцесата-архисвещена, която ми възложи да съдействам на Сивата сойка отвън… — И кимна с глава към изхода.
Този младок да е храмов свещен? Е, да, иначе не биха му поверили демоничния пътник. Инглис видя над рамото му някакъв тип да влиза в храма. Трима други мъже се бяха скупчили зад него, двама въоръжени с къси мечове, третият — с кавалерийски арбалет, а зад тях пристъпяше още един — на средна възраст, с по-обикновени дрехи и видимо разтревожен.
— Защо се забави толкова? — Въпросът на Пенрик беше отправен към мъжа начело, макар самият той да не се обърна. Държеше Инглис под око, макар собственият му ловджийски лък да висеше забравен в ръката му. Младият свещен върна стрелата в колчана на рамото си.
— Не исках да ви прекъсвам — отговори мъжът начело. — Справяш се доста добре с разпита. — Говореше като столичанин. Под плаща му се виждаше сив плат и лъскави копчета. „Дознателят.“ Тримата въоръжени мъже бяха храмови войници, предположи Инглис, разнообразили синята си униформа с местни вълнени плетива.
Пенрик най-после погледна към входа.
— Ето го и дякон Галин, пастир на тази долина — продължи той и кимна към по-възрастния мъж, който зяпаше Инглис с необяснимо вълнение. — Него си търсил. Е, намери го. Сега какво?
— Исках да го питам кой шаман е очистил душата на Скуола — каза Инглис и преглътна с усилие. — И дали не би освободил Толин. Да го очисти, така че да отиде при своя бог. Направихме голяма глупост, но Толин не заслужава да остане сиротен.