Галин пристъпи напред ококорен.
— Молих се за шаман. И ето те теб, тук!
Пенрик, явно забелязал неразбиращия поглед на Инглис, побърза да обясни:
— Скуола не е бил очистен, защото не са намерили друг шаман. Но за него още има надежда. Не съм сигурен какво го поддържа, но… Предполагам, че черпи някаква духовна храна от кучетата си.
Инглис се изсмя горчиво.
— Изглежда, че молитвите ви са били чути от Копелето, дякон Галин. Защо иначе ще ви водят шаман, който не може да упражнява занаята си!…
Магьосникът-свещен стисна устни, сякаш се питаше дали в черния хумор на Инглис няма нещо вярно.
— Може и да си прав. Копелето наистина е богът на убийците и отхвърлените, покрай другите неща. — И добави под нос: — Гадните шегички. Мръсните песни.
— Не мога да очистя никого. — Омърсен непоправимо от собственото си престъпление?…
— Не и в момента, очевидно — каза магьосникът. Говореше с усмивка, дружелюбно. Глух ли беше, или тъп? — Мисля, че…
Всички в храма затаиха дъх да чуят какво ще каже.
— Мисля, че всички трябва да хапнем. Да вечеряме, а после да се наспим добре. Да.
Освил и стражарите го зяпнаха шашардисани, сякаш току-що е предложил да си отгледат криле и да отлетят до Карпагамо или нещо също толкова шантаво.
— Това звучи разумно — каза Галин, но нещо в треперещия му глас противоречеше на думите му. — Слънцето вече залезе.
— Няма ли да го омагьосате? — попита сержантът и кимна притеснено към Инглис. Не стана ясно дали държи да присъства на „омагьосването“, или да е някъде далече от него.
— Мисля, че няма да се наложи. Нали? — Усмихнат, Пенрик подаде ръка на Инглис с дланта нагоре. Подканяше го да му даде ножа си, което би означавало да се предаде окончателно. — Между другото, как пазиш Толин от избледняването?
Инглис вдигна мълчаливо ръце, така че ръкавите му да се смъкнат.
— О — възкликна тихичко Пенрик.
— Кръвта поддържа живота дори след като е напуснала тялото — каза Инглис и усети, че гласът му неволно имитира мелодиката на неговите учители. Добави с гласа на собственото си отчаяние: — За кратко.
— Мм, да, разбирам защо дартакийските ти предци са се бояли от горските магове — промърмори Пенрик. — Писано е, че старите шамани умеели да работят с кръв и постигали странни неща. Но има голяма разлика дали използваш чужда кръв или своята собствена, предполагам. От теологична гледна точка. — Усмивката му не трепна и за миг.
За разлика от уморената воля на Инглис. Той посегна слепешком към колана си, развърза ивиците необработена кожа, които държаха канията там, и подаде ножа си на магьосника. Пенрик докосна челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери ръка върху сърцето, свещения знак на петимата богове в традиционния ред — Дъщерята-Копелето-Майката-Бащата-Сина, — преди да го вземе. Може и да беше магьосник със страховити способности, но в този момент свещеният в него беше взел връх. Държеше ножа не като оръжие, а като реликва.
„Той вижда.“
Освободил се от смъртоносния си товар, Инглис усети как главата му олеква, а краката му се подгъват. Падна на колене и зарови лицето си в гъстата козина на Стрела. Дишаше бързо с надежда да спре сълзите. Кучето изскимтя и се опита да го близне.
Женски глас извика откъм улицата:
— Кръв, глупак неден! Върни се веднага!
Червеникаво куче с кални лапи влетя в храма. Инглис едва не падна, когато Стрела се изтръгна от ръцете му. В първия миг се уплаши, че кучетата ще се сбият, но двете животни се поздравиха с радостен лай; обикаляха се в кръг и се душеха по съответните части. Явно бяха стари приятели.
И червеното куче ли беше оцеляло при свлачището? Духовната му плътност беше голяма, макар и не колкото на Стрела. Преполовило пътя към Велик звяр, обречено да го принесат в жертва в края на живота му, за да премине в някое кутре и да добави нови пластове към способностите си. Дали Скуола е щял да се грижи добре за червеното куче, дали е щял да му осигури дълъг и щастлив живот? Дружелюбният характер на двете кучета говореше много за стопанина им.
Двете животни насочиха вниманието си към Инглис, душеха го, ближеха го и едва не го събориха на пода в ентусиазма си. Кръв толкова упорито се буташе да го близне по лицето, че Инглис неволно се засмя.
Някаква жена дотича в храма и спря до Галин. На средна възраст, похабена от грижи, вероятно съпруга и помощница на дякона.
— Изскочи щом отворих вратата — каза тя задъхано.
Просветен Пенрик, загледан в нетърпеливите за ласка кучета, потърка устни и каза тихо: