Пенрик… или беше Дездемона?… изсумтя презрително.
— Защо ли не се учудвам.
— Малкото, което знаем, е от случайни бележки в полетата на текстове, посветени на други неща. Неколцина кралски шамани се опитват да възстановят уменията, като разчитат повече на нови практики, отколкото на стари документи. В крайна сметка тези умения са се появили по същия начин — чрез проба и грешка. Само дето грешките… представляват за столичния шаман проблем, с какъвто старите горски племена не са се сблъсквали. — Инглис се бе оживил, сякаш забравил за тегобите си. — Двама от старшите шамани експериментират с лечението на животни, за да избегнат въпросните проблеми. И последните им резултати са много обнадеждаващи.
На Освил изведнъж му хрумна, че причината Инглис да се представя така убедително за беден учен в хановете по пътя има съвсем просто обяснение — той наистина беше такъв. Е, не беден може би. А Пенрик си беше учен най-официално. „Стават двама. Богове пет, помагайте.“
— Орденът на Майката проявява ли интерес към работата им? — попита Пенрик.
— В известен смисъл.
— Тоест… интересът им е услужлив или враждебен?
Устните на Инглис трепнаха с разбиране и ирония.
— По малко и от двете, но откакто обществото реши да работи с животни, отношението към експериментите им стана по-добронамерено.
— А самият ти проявяваш ли интерес към тази страна на шаманското изкуство?
Инглис се усмихна отново.
— Какво значение има? Вече не мога да го практикувам.
— А когато още можеше? — настоя Пенрик, пренебрегвайки този изблик на отчаяние. — Какъв е подходът? Как изобщо изпадате в шаманския си транс? С медитация, дрога, дим, звънчета, миризми?… Песни, молитви, въртите се като алтави?…
От устните на Инглис се откъсна нещо подобно на смях.
— Всичко изброено или нищо от изброеното. Моите учители казваха, че това са патерици, които помагат да се създаде полезен навик, и в този смисъл не са задължителни. Трансът не може да се предизвика насила. Нито възниква безотказно. Опитните шамани почти не използват такива трикове. Влизат и излизат от плоскостта на символичното действие тихо като риба във вода и понякога също толкова лесно, без видимо усилие. — Въздишката му прозвуча като израз на завист. Или на загуба може би.
— И как ви обучават? С подробности, моля. Интересът ми е професионален.
Освил нямаше представа какво цели Пенрик с този разпит — свещеният се оказваше по-хитър от очакваното, — но Инглис май не намираше във въпросите му нищо подозрително. Което говореше доста за самия него.
— Всеки урок започваме с кратка молитва — започна шаманът.
— Като зов към боговете или за да успокоите колебанията на храма?
Инглис го погледна замислено.
— Като зов? Едва ли.
— Мда, всички говорят на боговете, но никой не очаква отговор от тях… Почти никой. И после какво?
— Пробвахме различни неща и накрая се спряхме на напев, който ми отваря вратата. Патерица, която винаги носиш със себе си, не можеш да я загубиш, нито да я забуташ някъде, както се случва с отключващите предмети например. Учителят Фъртуит най-напред ме научи на диалога — като двама поети, които се редуват в рецитацията на дълго стихотворение. Само дето моето беше късо, само четиристишие. Сядахме един срещу друг със запалена свещ между нас. Взирах се в пламъка и повтарях четиристишието отново и отново. Отново и отново, и отново, докато умът ми не се прочистеше или пък не се отегчеше до смърт, не знам. Случваше се да изгорим цяла кутия скъпи восъчни свещи. Истинско прахосничество. Не знам как издържаше Фъртуит. След няколко дни с тези упражнения, помня, че беше следобед, толкова дълго бяхме повтаряли стихчето, че вече ме болеше гърлото, изведнъж… пробих. Озовах се на плоскостта, макар и само за няколко мига. Но беше такова откровение… Знаех, че именно към това сме се стремили, аз и моят вътрешен вълк, през цялото време. Бяха ми го описвали с думи и тези описание не бяха… не бяха погрешни, но и не ми бяха дали дори наполовина реална представа за усещането. Нищо чудно, че трансът така дълго ми убягваше. След това ми стана по-лесно. Вече не ми беше нужен пламъкът на свещта. Пробивах все по-бързо, скоро стана достатъчно да рецитирам четиристишието сам, без диалога с учителя. Упражнявах се да го казвам наум, когато… — Инглис изведнъж млъкна и след миг добави смутено: — Учителят ми твърдеше, че се справям много добре.