Пен си представи как отправя молитва… или жално скимтене. И двете биха свършили еднаква работа за пред белия бог. „Ако не Ти харесва това, дай ми нещо по-добро.“
Уви, мълчанието в главата му беше бездънно. Дори Дез беше спряла да мрънка.
Пенрик кимна бавно и неохотно. С надеждата, че е прикрил колебанията си добре, се върна на масата и подкара Инглис и двете кучета към стаята, в която бяха прекарали нощта.
Седнаха един срещу друг на спалния чувал. Кръв се просна при вратата и въздъхна издълбоко; Стрела седна до Инглис с очевидното намерение да проследи разговора им в подробности.
— Така — каза Пен и си пое дъх. — Нека направим следното. Ще ти дам нов напев, който да ти отвори портата към твоето духовно пространство.
Инглис го изгледа с изненада и негодувание.
— И защо си мислиш, че имаш някакъв шанс? Магьоснико.
— Ами, само аз съм тук, а понастоящем това ми се струва достатъчно красноречиво. — И без да обръща внимание на пренебрежителния поглед на Инглис, Пен продължи: — Ето какво измислих. Аз ще казвам: „Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий“. А твоят отговор ще е: „Благослови туй дело и нека спася другиго тук“.
— И това ти е благословията?
— Не, това е твоят отговор. Реших да комбинирам двете и да спестя време.
Инглис отвърна на широката му усмивка с мрачен поглед.
— Стихчето е тъпо.
— Аз съм магьосник, а не поет.
— Това се вижда от пръв поглед. И дори не е четиристишие.
— Като го повторим, ще стане четиристишие.
Инглис изглеждаше готов да се разбунтува. Или поне да откаже съдействие. А Пен нямаше представа какво би правил тогава.
Дез си присвои за кратко устата му и каза сладко-сладко:
— А би могъл да използваш следната молитва: „Другий, Майко, Татко, Братко, Сестро, по главата ме цапнете и бастуна от задника ми извадете“. — След което се оттегли, а Пен не успя да скрие съвсем усмивката си.
След дълго навъсено мълчание Инглис каза:
— Ще използваме първото.
— Добре — каза Пен, а към Дез отправи строго предупреждение да не го прекъсва повече. Тя се оттегли с престорена скромност. — Аз ще започна. Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…
Започнаха да повтарят призива и отговора, така както вероятно го беше правил Инглис със своя учител преди… е, не преди много време. Простичката („или просташката“ — вметна Дез) молитва наистина стана скучна и досадна след първите двайсетина повторения. Скоро след това сричките загубиха значението си и връзката помежду си и се превърнаха в монотонно и успокоително каканижене на два гласа. Пен издържа, докато и двамата не започнаха да плетат езици, после обяви почивка.
Нищо не се получаваше. Не че го беше и очаквал, каза си Пен. Добре де, очаквал го беше в някаква степен. Хранил бе надежда.
— Колко често провеждахте тези занимания с твоя учител? — попита Пен.
— Различно, според неговите и моите задължения. Понякога по един-два пъти дневно. Друг път и по десет пъти.
— А колко продължаваше всяко занимание?
— Колкото сега горе-долу. Докато езиците ни не се уморяха толкова, че да се оплетат. Но и това варираше.
— Хм. — Пенрик се плесна по коленете и стана. — Дай почивка на езика си тогава. И на крака си.
Срещу това Инглис не възрази.
Пен излезе и завари един от стражите да стои на пост при стълбището.
— Къде е Освил?
— Мисля, че отиде до храма, сър.
— Благодаря.
Пенрик мина през къщата и излезе на улицата. Храмът изглеждаше точно толкова тих и тъмен като предния ден, когато бяха изненадали шамана вътре. И пак като преди в залата имаше само един богомолец. Освил беше коленичил пред олтара на Бащата при отделената за него една пета част от дървените стени. Чу стъпките на Пенрик и обърна глава.
— О. Ти ли си?
— Не искам да те прекъсвам — каза Пен, а после, победен от любопитството, добави: — За какво се молиш?
— За напътствие.
— О? Аз пък си мислех, че всичко, с което се сблъскахме тук, крещи до небесата коя е правилната посока. Или просто се надяваш да получиш различен отговор?
Освил отново се обърна към олтара. Вдървеният му гръб красноречиво говореше, че повече няма да се занимава с глупостите на Пенрик.
Пен отиде в другия край на залата и плъзна поглед по нишата на своя бог. Всички олтари бяха с богата дърворезба, характерна за селските храмове в тази част на страната. Върху хоризонталната греда резбарят беше изобразил ято гарвани в полет, а в долния ъгъл — плъхове със сериозни физиономии. Олтарът на Дъщерята вдясно от Пенрик беше разкрасен с дървени цветя и малки животинки, всички оцветени в реалните си цветове, пъстро сияние в сумрака. Човек се моли пред олтара, като бяха повтаряли до изнемога учителите на Пен, а не на него. Той се смъкна на колене. И да искаше, не би могъл да опразни ума си, а и нямаше нужда да тормози боговете с проблемите си. Затова просто зачака.