След малко гласът на Освил се чу през залата:
— Докъде стигна с частния си ученик?
Пен отговори, без да се обръща:
— Засега — доникъде.
Отвърна му само сумтене.
След минутка Пен каза:
— Нали ти е ясно, че Инглис не е убиец.
Пауза, после:
— Моята работа е да изправя беглеца пред правосъдието. А не да го съдя.
— И все пак трябва да използваш преценката си. Както си го направил на Сврачи път.
Замислено мълчание.
— Имам нещо наум — продължи Пенрик. — Искам да заведа Инглис при свлачището, да погледне стария Скуола. — И Скуола да го погледне?
Отвърна му дълбока въздишка и нищо повече. Какво, да не би Освил най-после да беше вдигнал ръце от него? После му хрумна, че може би дознателят не е чак такъв буквояден сухар, какъвто изглеждаше заради суровите си гримаси. Така де, човек не се моли за напътствие, ако не изпитва съмнения. Надяваше се Освил да получи своя отговор от Бащата на зимата. Каза, все така обърнат към своята част от стената:
— Днес Инглис е по-добре. Не го боли толкова и е по-спокоен, макар и не по-ведър. Мисля да вземем и Галин. И кучетата. Ще ни трябва някой от конете на стражите. Искаш ли да дойдеш с нас? Предвид че нямаш усет за свръхестественото.
Освил отвърна с глас глух и далечен:
— Предвид че пропилях толкова време и стигнах толкова далеч, докато го намеря, нямам намерение да го губя отново от поглед.
— Хубаво.
Пенрик сведе глава и направи свещения знак. После двамата станаха почти едновременно.
12.
За свой ужас Инглис не успя да се качи сам на коня. Наложи се да стъпи на един пън при вратата на обора и двама от стражите да го повдигнат. Сопата му също се оказа проблем. Накрая той я подпря изправена върху пръстите на крака си — наложи се един от стражите да нагласи крака му в стремето — и я хвана като прът на знаме. Трябваше да държи и юздите някак. Магьосникът се метна на седлото си като с магия, макар че сръчността му сигурно се дължеше на тънката снага и ездаческите му умения, а не на някакви свръхестествени способности. Виж, дякон Галин също се възползва от пъна. Макар че, предвид възрастта му, това едва ли можеше да се брои за утеха. Дознател Освил се мръщеше от висотата на своето седло към Стрела и Кръв, които се мотаеха превъзбудено около коня на Инглис, който явно не се впечатляваше особено от това.
Галин ги поведе покрай храма. Щом излязоха на улицата, учен Пенрик вдигна ръка да ги спре.
— Нека първо тръгнем към моста — каза той на дякона. — Искам да видя нещо от другата му страна.
Галин вдигна рамене и свърна наляво вместо надясно. Кучетата, които бяха хукнали напред в обратната посока, спряха и взеха да скимтят объркано. Когато конниците продължиха към моста, без да им обърнат внимание, те излаяха няколко пъти и хукнаха след тях.
Пенрик поведе групата през моста и това явно не се хареса на кучетата. Те минаха на бегом по дървените дъски, спряха от другата страна, обърнаха се и започнаха да лаят неистово. Конете почнаха да се дърпат.
— Успокой ги — каза Пенрик на Инглис.
— Тихо! — опита Инглис. — Седни! — Кръв и Стрела, видимо побеснели, продължиха да лаят; препречваха пътя на конниците. — Тихо! — опита отново Инглис. — Седни!
Двете кучета се свиха, сякаш обрулени от бурен вятър, но после отново залаяха, напрегнати и настръхнали.
— Достатъчно! — извика Пенрик и неясно защо се засмя, а после даде знак да обръщат. Галин, който местеше поглед между него и кучетата, дръпна юздите на коня си и ги поведе обратно към долината. Тук-там разтревожени от врявата селяни стояха при вратниците на дворовете си. Кимаха на дякона, поглеждаха безразлично гостите му и се връщаха към своите си неща.
Двамата стражари се изравниха с Инглис, единият — отляво, другият — отдясно, но не твърде близо, и току му хвърляха боязливи погледи. Освил смуши коня си към магьосника и попита:
— Ти ли направи нещо при моста?
— Не — ведро отвърна той. — Нищо. Специално внимавах да не направя съвсем нищо.
— Тогава защо изобщо отидохме там?
— Имах три теории какво ръководи кучетата. Сега едната отпадна. Остават още две. — Кимна доволно и пришпори коня си в тръс след Галин.