Освил бе озадачен от думите му, както и Инглис, поне ако се съдеше по физиономията му.
След малко Пенрик изравни коня си с този на Инглис, като изкъшка един от стражите, който побърза да се дръпне — явно нямаше нищо против да отстъпи поста си другиму.
— Е — каза жизнерадостно Пенрик, — дали да не използваме ездата за още едно занимание с нашите неща?
— Не! — възкликна Инглис, ужасѐн от тази перспектива. И ако не знаеше, че „Не!“ не действа на магьосника, би прибягнал и до него. — Искаш и двамата да изглеждаме като последните глупаци?
— Нима това все още има значение за теб на този етап от кариерата ти? — попита Пенрик. Доста саркастично. — Е, вярно е, от друга страна, че при мен този вид тревога беше изкоренена много бързо и издъно, както се случва с посветените в моя бог. — Сарказмът се преля в още по-вбесяващ израз на съпричастие.
— Не знам какво планираш, но няма да се получи.
— Щом не знаеш първото, как би могъл да знаеш второто? — отвърна Пенрик. — Макар че „планиране“ ми идва твърде грандиозно като термин. Експеримент по-скоро. Като онова при моста.
Инглис изгърби рамене. Пенрик го гледа още миг, после, за огромно негово облекчение, се отказа от идеята си.
Денят сивееше, въздухът беше влажен, планините — прибулени, но поне вятърът беше слаб и не ги обстрелваше с дъжд. Инглис плъзна бавен поглед по долината, докато яздеха по дясното разклонение на Студен ручей. Високите върхове отпред и на изток водеха към още върхове в далечината. За да стигнеш до пътека на запад, към високопланинските проходи и главния път за Карпагамо, трябваше да заобиколиш и да се върнеш назад поне няколко мили. И още половин ден езда надолу по реката, преди да завиеш на юг към пътя, по който Инглис беше дошъл тук. Предвид катастрофалния му опит да изкатери стените на долината това май беше най-безопасният маршрут. Стига да имаш бърз кон и достатъчна преднина. Уви, мисълта да се върне по стъпките си чак до Сврача река и оттам да поеме на изток към Саон, докато зимата се превръща от заплаха в реалност, беше ужасяваща.
Галин отби от пътя и продължи през гората, което принуди конниците да се разтеглят в колона по един. Магьосникът яздеше непосредствено зад Инглис като трън в гърба, а един от стражарите мина пред него и току поглеждаше през рамо. Гората беше гъста, но не и непроходима. Селяните от векове събираха дърва за огрев тук, по относително достъпните ниски склонове на планината, и това беше поразредило леса, макар че обраслите стръмни дерета и стърчащите тук-там гранитни канари превръщаха района в истински лабиринт.
Накрая пътеката ги изведе до страховито свлачище, много по-голямо, отколкото си го беше представял Инглис, и групичката им спря. Двете кучета хукнаха напред.
Пенрик се взря след тях и попита Инглис:
— Какво виждаш?
— Когато не съм в транс, виждам каквото и ти. Ъъ, каквото виждат обикновените хора. — В момента това не беше съвсем вярно обаче, осъзна той. Усещаше някакъв натиск в главата си, все едно се е гмурнал дълбоко под водата. И тръпки по гръбнака — духът на Толин, увит около ножа под ризата на магьосника, беше така превъзбуден, че Инглис го усещаше въпреки разстоянието. — А ти какво виждаш?
— Когато Дез ми заеме зрението си, виждам духовете така, както ги виждат светците. Материя и дух едно връз друго, все едно гледаш двете страни на монета едновременно. Скуола е като безцветен образ, като отражение в стъкло. Преместил се е, между другото. Сега седи на друга скала. Явно може да се движи в някаква степен. И май е малко по-прозрачен от вчера. Или пък аз си го въобразявам, защото се боя, че губи опората си в материалния свят… — Пенрик гледаше към скалата, която Кръв и Стрела обикаляха със скимтене. — Гледа към нас. Към теб май. Явно ни усеща на някакво ниво. Ако можеше да… когато си можел да изпадаш в транс, виждаше ли духове? И те говореха ли ти, или оставаха безмълвни?
— Не съм срещал много духове. Старите винаги мълчат. А с нов не съм си имал работа.
— Толин.
Инглис примижа.
— Толин е вързан към ножа и не говори. Поне на мен не говори, когато съм в нормалното си състояние. Не знам дали… — Млъкна смутено. Ако беше в състояние да се издигне до духовната плоскост, дали биха могли да си говорят въпреки обвързването? Не знаеше дали би се ядосал на Толин заради нещастието, което беше предизвикал, или би го молил за прошка, или нещо друго. Дали щеше да открие, че е загубил приятеля си окончателно, или двамата биха могли да постигнат някакъв мир помежду си в този така късен час? Дали Толин го мразеше?…