Пенрик, Освил и един от стражарите слязоха от конете и последният пое юздите на трите животни. Галин не сваляше очи от кучетата. Вторият стражар извади краката си от стремената, вероятно с мисълта да помогне на Инглис. Лъкът на магьосника беше вързан за седлото, със свалена тетива, до колчана. За пръв път от седмици тежестта на ножа беше свалена от раменете на Инглис.
„Ако ще си пробвам късмета, трябва да е сега, в този момент.“
Инглис отметна глава и нададе ВОЙ.
Всички коне се изправиха на задните си крака в паника и хукнаха накъдето им видят очите, неговият включително. Инглис захвърли сопата си, стисна здраво юздите и успя да насочи уплашеното животно нагоре по стръмнината през рядката гора. Зад него се чуваха проклятия, някой тупна на земята, друг, все още на конски гръб и редящ затихващи псувни, се отдалечаваше в галоп по пътеката. През първата минута всички усилия на Инглис бяха насочени към една задача — да стиска юздите и да се задържи на гърба на полудялото животно. Приведе се да избегне клоните, които се опитваха да го обезглавят или най-малкото да го катурнат на земята.
Целта му беше да се придвижи нагоре и наляво, да заобиколи свлачището от горната страна и да продължи през гората надолу, после да намери някакъв изход от капана на долината… откраднатият кон беше ключов за плана му, беше патерицата за изкълчения му глезен и за нищо на света не биваше да пострада… при тази скорост животното бързо щеше да се умори и тогава Инглис щеше да си върне контрола над него…
Само дето не беше включил в сметките си кучетата. Те го подгониха, лаеха и скимтяха по петите му и се придвижваха между дърветата по-бързо от коня. Много скоро Инглис зърна червеникава козина с периферното си зрение, миг по-късно и пред себе си чу дълбокия лай на Стрела. Кучетата насочваха коня му през стръмния лес, както се насочва сърна по време на лов, и умореното животно се сгърчи в нов пристъп на ужас — по вина на Инглис, който беше напълнил глупавия му мозък с образи на вълци, намерили сега своето отражение в кучетата. За разлика от сърните обаче конят не беше създаден за толкова пресечен терен.
Вляво от Инглис гората внезапно просветля, конят рязко спря, копитата му се хлъзнаха във влажната почва и животното едва не полетя през скалата при върха на свлачището. После запъна крака, намерило опора.
Инглис обаче продължи напред, изхвърлен от седлото. Светът се завъртя диво около него. За миг натрошените скали долу го приканиха като мека постеля, където да намери покой след този невъзможно дълъг ден. Клон забърса ръката му и Инглис го стисна инстинктивно. Дървесна кора и човешка кожа се остъргаха взаимно като под натиска на ковашка пила. Клонът се счупи, Инглис се превъртя във въздуха, размаха отчаяно ръце, хвана се за нещо, после то се изплъзна от пръстите му, още половин превъртане и накрая той падна тежко на една страна. Болката в гърдите беше ужасна, причерня му… а после най-сетне успя да вдиша.
Дишаше жадно въпреки болката. След малко успя да надигне глава и да се огледа. Току пред него имаше откъртена скала, която пречеше на погледа му. Обърна се на другата страна и плъзна поглед по долината. Паднал беше на нещо като корниз кажи-речи по средата на пропада в горния край на свлачището. Корнизът беше тесен и дълъг само няколко крачки, а под него зееше празен въздух.
Нямаше как да се изкатери нагоре. Надолу… е, надолу имаше само един път. Той огледа натрошените камъни на двайсетина метра под корниза и се зачуди дали скачането върху тях ще го убие. Сигурната смърт си имаше своите плюсове. Несигурната — не толкова. И сега го болеше достатъчно.
Дланите му бяха ожулени, едното рамо — почти извадено, а изкълченият му глезен… още си беше изкълчен. Със сигурност щеше да се сдобие с безброй синини и отоци. Не беше за вярване, но вратът, гърбът и кокалите му изглеждаха относително непокътнати.
На петдесетина стъпки над него се чуваше жален вой. Лай също, макар и не ожесточен като преди, а по-скоро… по-скоро като смутено скимтене. Сякаш казваше: „Какви ги вършиш там долу?“.
„И аз не знам, честно. Вече не знам нищо за нищо.“
Лежеше на корниза, съсредоточен върху дишането си, и това му се струваше постижение само по себе си.
След известно време долови някакво движение долу. Надигна се и погледна през ръба. Спомни си как с Толин пълзяха по покрива на столичното имение на кин Глиганскиброд, пет етажа над павираната улица, след като Толин го бе предизвикал. И видя магьосника — бе вдигнал бледото си лице към него. Явно се беше задъхал, но иначе изглеждаше относително спокоен.