— Богове пет, Инглис, ти имаш талант за катастрофи, кълна се… А това не е добър талант, имай предвид. От друга стана, подозирах, че получаваш помощ, и вече го знам със сигурност.
Инглис не можеше да тръгне нито нагоре, нито надолу, наляво или надясно. Чувстваше се открит като вълча кожа, закована за вратата на обор, и също толкова празен. Не се сещаше какво да отговори — не че магьосникът очакваше отговор.
На стотина крачки от другата страна на свлачището, там, където свлеклият се камънак беше прекъснал пътеката, Галин сви шепи около устата си и извика:
— Баар хвана един кон! Отиваме за въжета!
Просветен Пенрик махна разсеяно с ръка, че е чул. Като цяло изглеждаше много по-спокоен, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата.
— Това ще отнеме известно време — каза той сякаш на себе си. Неестествено острият слух, който Инглис беше получил заедно с вътрешния си вълк, явно още работеше. Пенрик смъкна тежкото си палто, нави ръкавите на ленената си риза, раздвижи рамене, протегна ръце, стисна пръсти в юмрук, после ги тръсна. — Тъй — измърмори. — Понеже не ща да крещя духовни съвети от дъното на кладенец, по-добре да се хващам на работа.
И започна да се катери, като намираше опипом почти невидими захвати и неравности в нацепения камък.
Устата му се отвори и оттам излезе глас с остра и напрегната мелодика, каквато Инглис не беше чувал:
— Пенрик! Мога разни неща, но не и да летя!
Пенрик се ухили, напрегнат до откат.
— Тогава по-добре мълчи и не ме прекъсвай следващите няколко минути, става ли?
Погледнат от разстояние, приличаше на паяк, който лази по скалата. Скоро илюзията се развали — беше си човек, при това по-висок и по-едър, отколкото внушаваше ухилената му дружелюбност. Жилите по ръцете му изпъкваха релефни от напрежението. Мърмореше си под нос с дълги паузи:
— Признавам… минало е… доста време…
Най-после стигна до ръба на корниза и се прехвърли през него с последни сили и свирещи дробове — нищо общо с показната лекота, с която яхаше коня си.
— Благодаря, Дрово — изпъшка той, надигна се на колене и тръсна отново ръце.
Бавно и предпазливо Инглис се надигна, седна и се отдръпна назад, докато гърбът му не опря в камъка. Протегнатите му стъпала висяха над бездната. Задъханият Пенрик се настани до него и също провеси крака. Приличаха на момчета, седнали едно до друго на дънер над поток. Същата мисъл явно бе споходила и Пенрик, защото той взе едно камъче и го метна през ръба, после кривна глава, заслушан. Мина доста време преди да чуят тихия звук от срещата на камъчето с дъното.
Закопчани накриво високо вляво върху елечето на магьосника, скрити доскоро под палтото, се мъдреха ширитите, обозначаващи ранга му на храмов свещен — три клупа от преплетени бели, кремави и сребърни нишки със сребърни мъниста в краищата. Бяха твърди и чисти, сякаш Пенрик рядко ги е носил след полагането на клетвата. Което едва ли беше било много отдавна, вероятно по времето, когато Инглис беше посветен за шаман. Само дето церемонията на Пенрик едва ли беше била толкова кървава.
От друга страна, предвид как се сдобиваха хората с демони, инвеститурата на Пенрик едва ли бе включвала по-малко смърт и по-нисше жертвоприношение. „Хм.“
Гласът на Освил прозвуча откъм камънака в ниското:
— Той добре ли е? Или си познал за пропастите?
Пенрик легна по корем и подаде глава през ръба, действие, от което Инглис потръпна зиморничаво. Самият той проточи врат и успя да зърне дознателя, който гледаше към корниза така, както Пенрик беше гледал преди малко.
Пенрик му махна.
— Не е пострадал много. Е, поуплашил се е, но това можеше да се очаква.
— Глупци и откачалки — измърмори Освил, после седна на един голям камък и въздъхна уморено. По-едър от Пенрик, дознателят явно нямаше намерение да поеме пълзешком по стръмната скала след свещения. Магьосника. Какъвто беше там. Освил вдигна отново глава и извика: — Помниш ли какво ти казах за идеята да му дадем кон?
Пенрик се ухили и извика в отговор:
— А помниш ли какво казах аз по въпроса? Че няма да стигне далеч?
— Ха. — Освил изкриви лице като човек, надигнал шише с оцет. — Да, да, говори си, учени човече…
— Точно това смятам да направя. Нима всеки храмов свещен не копнее за жадна публика?
— Само не забравяй, че като приключиш с уроците си, аз ще трябва да го отведа.
— Е, тогава моли се за нас.
Жестът, с който Освил отговори на това, не беше никак благоприличен. Пенрик, все така ухилен, се настани на предишното си място, а гърбът на Инглис се залепи отново за скалата.