Усмивката на магьосника отстъпи на замислена физиономия.
— Скуола е тук — тихо каза той.
— Затова ли… — Инглис притисна с пръсти слепоочията си, — затова ли усещам такова напрежение в главата?
— Удари ли я като падна? — Загриженост от медицинско естество се изписа на лицето му, после Пенрик се наведе към него и сложи длан на челото му. Инглис се дръпна инстинктивно.
— Не много — отвърна Инглис, а Пенрик измърмори едновременно с него:
— Не…
Магьосникът дръпна ръката си и отново вбеси Инглис, този път с гатанка:
— Значи трябва да е от другия ти гост.
Инглис потисна яда си и попита:
— Как изглежда Скуола? В твоите очи?
Пенрик погледна към празното пространство помежду им.
— Обикновен планинец, възрастен, с елече от овча кожа, прекъснат по най-грубия начин, докато ловувал, за да осигури храна на животинките си. Много далече от представата ми за човек с велика душа, любимец на боговете. Полезен урок.
— Велика душа? Мислех, че това се отнася до крале и… и генерали.
— Не, те са просто велики хора. — Пенрик продължаваше да се взира в нищото. — Много е търпелив. Е, така и трябва, като си помислиш, щом изкуството ти изисква повече от един живот… Другият, който чака тук, май не е толкова търпелив обаче. — Тъпа пулсираща болка се добави към напрежението в главата на Инглис; Пенрик направи свещения знак и добави: — Нека се помолим.
— Да се молим? Ти сериозно ли?
Пенрик разпери ръце.
— Това ми е работата. Другата ми работа, както ми напомниха неотдавна. Още от времето на първата ми клетва, три години преди да ми окачат тези — каза той и посочи ширитите на рамото си.
— И за какво да се молим? За въжета, за макара?
— Тези материални неща са от хората, не от боговете. — Вдигна ръка и разпери пръсти. — Учиха ни, че петте теологични предназначения на молитвата са служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Тук, горе, лесно можем да се възползваме и от петте едновременно. — Отпусна ръка в скута си и се загледа в долината с лека усмивка. Мрачната гледка едва ли заслужаваше такова въодушевление.
— А ти за какво се молиш? — попита Инглис, за да му го върне. Започваше да му писва от този недоизречен… хумор, ако изобщо беше хумор. Шегата, без съмнение, беше за негова сметка. В момента се чувстваше напълно изоставен.
— Опитвам се да не досаждам на боговете, освен в най-краен случай — отвърна преспокойно Пенрик. — Веднъж получих отговор. Преживяването беше… от онези, които те правят предпазлив.
— И то много — изръмжа Инглис.
Облегна глава на камъка и изрецитира:
— Другий, Майко, Татко, Братко, Сестро…
Пенрик изви устни.
— Чувстваш ли се… ами, пребит?
— По-пребит от това — тури му пепел. — Инглис въздъхна. — Давай, свещени, кажи си скъперническата молитва.
— А защо да не упражним твоята? Давай ти.
— Смяташ, че така ще е по-безопасно?
— Знам, че няма да е. Хайде, аз ще започна. Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…
Неохотно, но и някак по навик, Инглис отвърна:
— Благослови туй дело и нека спася другиго тук. — Погледна към празното пространство между себе си и Пенрик. Възможно ли беше думите на молитвата да не са чак толкова глупави, колкото си мислеше?
— А сега продължи сам.
— Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…
Беше глупаво. Той беше глупак. Пенрик — също. Всички те бяха пълни тъпаци. По-добре да се откаже, и толкоз. Да се примири. Другият вариант водеше към камънаците, които вече бяха убили един шаман, идеален завършек за живот, изтъкан от глупост. Боговете приемаха ли и глупави души, или само велики? Не, не биха могли, защото глупаците бягаха от тях. Богове пет, така уморен беше да бяга.
След петото повторение внезапно проби. Неочаквано и удивително като при първия си пробив, Инглис просто се озова там. Но този път, вместо да се плъзне назад, се задържа с лекота, като сокол, чиито разперени криле улавят въздушното течение и го понасят напред и нагоре без усилие.
Корнизът, скалната стена отзад и долината отпред, материалният свят… още бяха тук, но някак незначителни, изместени от великото неопределено пространство, което се отвори около него. Неопределено, ала кипящо от потенциал. Пространство, в което Инглис не беше сам.
До него седеше стар планинец с кожухче и килната назад шапка с пера. Но не беше отражение в стъкло, а цветен и много по-плътен от смътната сивкава долина около него. Духовната му плътност беше съвсем доловима, непрозрачна. Красивото Велико куче, което носеше в себе си, живееше там толкова отдавна, че двамата се бяха превърнали в плетеница, в едно. Старецът се усмихна дружелюбно на Инглис, с чиста доброта, незагрозена от ирония или негодувание. В очите му нямаше дори намек, че Инглис твърде много се е забавил, макар това да беше чистата истина.