Пенрик седеше от другата му страна, килнал глава настрани, и гледаше с тревога тялото на Инглис. Беше посивял и изгубил доста от плътността си като всичко друго в материалния свят, но Инглис за пръв път успя да надникне под жизнерадостната му външност. Отвътре магьосникът беше страховит, страшен, сложен, пластовете му се протягаха назад във времето като пещера, която се спуска надълбоко в земята и чернее от тайни. Демонът му. „И той живее с това? Ден след ден?“
А после Инглис погледна покрай него, нататък.
Висок човек се беше облегнал небрежно на скалата зад Пенрик. Млад ловец сякаш, облечен като местните селяни, досущ като онези, които бяха пренесли Инглис в хижата онази първа сутрин, или като Скуола. Конусовидна шапка от овча кожа захлупваше лъскавите му къдрици, медни на цвят като козината на Кръв. Лицето му беше светлина, която не можеш да погледнеш направо, и Инглис засенчи духовните си очи с духовната си ръка, а после покри с тях лицето си. Всичко друго изчезна, но не и ослепителната светлина. Той отпусна ръце. Беше се задъхал като след дълго тичане.
Стори му се, че мъжът се усмихва, като слънце през хладния въздух на планински склон, усмивка топла, доброжелателна. И много, много по-страшна от демона.
Фигурата махна небрежно с ръка.
Действай.
— Как, господарю?
Повикай го, за да излезе от него. Теб ще те послуша. Беше много добро куче.
Наистина ли беше толкова просто? Възможно ли беше? „Тук — да. Това е простичко място.“ Дори не беше сигурен чия е последната мисъл.
Вдиша дълбоко да поеме въздух, който не беше въздух, протегна ръка, както се протяга на непознато куче да я подуши, и извика:
— Ела, мънък. — И веднага се почувства глупаво заради обръщението. Кучето със сигурност беше много по-старо от него…
Престани — каза меко гласът на фигурата, като човек, който мъмри домашния си любимец. — Сега е времето за моята присъда, не за твоята.
Откликът дойде бавно, така, както старо куче или стар човек се изправя бавно, на части. Вдървено, но послушно, формата се изля от Скуола. Изсипа се през пръстите на Инглис като шепот от козина. Кучето се измъкна от хватката му… и изчезна. Къде? Не се беше стопило напълно и окончателно, нали?
— То добре ли ще е? — попита плахо Инглис.
Всичко ще бъде добре в ръцете ми. Но сега ти разбираш защо всеки лов, дори най-вълнуващият, трябва да свърши с уважение към плячката. Това, в крайна сметка, е и твоята надежда.
Инглис нямаше представа как да отвърне. От страх, че фигурата ще изчезне, сякаш е… не, не би могъл да я оприличи на призрак, когото призоваваш и освобождаваш по своя воля… но все пак избълва:
— Господарю, има още един.
Не съм забравил. Но сега това е твоя задача.
По някое време Пенрик беше извадил ножа от канията и сега той лежеше в скута му. Взираше се примижал в тялото на Инглис, облегнато на скалата — твърде неподвижно, за да е сън, твърде напрегнато, за да е смърт. С цената на гигантско усилие Инглис протегна ръка и Пенрик сложи внимателно ножа в нея. Пръстите на Инглис се свиха конвулсивно около костената дръжка, а Пенрик бавно премести ръката с ножа в скута му.
Инглис изведнъж осъзна, че за пръв път е влязъл в плоскостта с човешката си форма — не като вълк и дори не като човек с вълча глава. Сигурно беше добър знак. Изтормозеният дух на глигана, макар и все така свиреп, беше и силно уплашен. Инглис го повика тихо, нежно. Мразил го бе заради това, което бе направил на Толин, а чрез Толин и на него самия, но глиганът си беше просто глиган, едно от безбройните създания на Сина. Предаде го на чакащия бог, сведе глава в уважение и разпери ръка върху сърцето си в Неговия знак.
Толин, увит допреди миг около ножа, сега се разгъна, объркан и замаян. Цветовете му бяха по-избелели от тези на Скуола, който седеше и наблюдаваше доволно като човек, който слуша любима приказка около лагерен огън. Като видя Инглис, Толин отвори уста, но звук не излезе, после погледът му се вдигна към фигурата до скалната стена и лицето му се изопна в изумление.
За миг и за ужас на Инглис Толин сякаш се стресна. Вина, скръб? Страх, че не е достатъчно добър, достатъчно силен… така де, едва ли беше настоявал толкова упорито за духа на глигана, воден единствено от младежка арогантност. Смес от съмнителни мотиви, които се струваха сега на Инглис толкова, толкова разбираеми. Толин стоеше и мълчеше засрамено.