Синът на есента протегна ръката си към Толин, но без да го докосва. Толин извърна лице, изкривено от най-дълбоко нещастие, но ръката му помръдна — веднъж, два пъти. На втория път Богът я хвана и в същия миг тревогите се отляха от лицето на младежа, защото страхопочитанието и удивлението не оставиха място за тях.
А после той изчезна.
Ловецът се обърна, наведе се и протегна ръка към Скуола. Който, за изненада на Инглис, проговори, и то с радостния глас на човек, който се обръща към свой отколешен приятел:
— Ще има ли хубава бира?
Гласът на Ловеца му отвърна със същото чувство:
— Ако има бира, ще е от най-добрата. А ако няма, то ще е защото ще има нещо по-добро. Точно този облог не можеш да загубиш. Хайде, старче.
Докато Ловеца му помагаше да стане, старецът каза:
— Доста време ти отне да дойдеш.
— Направих всичко по силите си предвид наличните ресурси — отвърна му богът.
— Тъй ще да е. — Скуола сведе топъл поглед към Инглис. — Грижи се добре за кучетата ми, момко.
Инглис кимна, останал без дъх.
— Ще го направя.
Скуола кимна доволно.
— Е, сега вече мога да тръгна.
— Време беше — измърмори с усмивка неговият Приятел. — Кой се мотае сега?
Инглис осъзна, че е коленичил с вдигнати ръце и разперени пръсти. Не знаеше какво иска да каже. „Това ли беше, изпълних ли своето?“ Вместо това от устата му излезе друго:
— Ще се видим ли пак?
Ловеца се усмихна.
Поне веднъж — със сигурност.
А после Инглис се пусна и дълго пропада към света, смееше се толкова силно, че плачеше, или плачеше толкова горко, че се давеше от смях, или нещо друго, някаква друга емоция, която бе твърде голяма за крехкото човешко тяло.
За щастие просветен Пенрик го хвана, преди да се е търкулнал през ръба на корниза, за който беше забравил напълно.
— Спокойно, спокойно, всичко е наред… — Пенрик го прегърна в опит да овладее треперенето му, тупаше го лекичко по гърба, все едно успокоява истерично дете, и го придърпваше към стената, по-далече от ръба. — Видял си някой от боговете, знам, знам — каза с утешителен глас. — Дни наред ще си като пиян. А Освил несъмнено ще е много сърдит, което само по себе си е забавно…
Останал без дъх, Инглис се превъртя в скута му и го стисна за яката.
— Ти какво, какво видя? Преди малко?
Пенрик откопчи нежно пръстите му от яката си.
— Видях как изпадна в транс. Беше страшничко, да ти кажа. Приличаше на човек, който получава удар. Добре ще е да предупреждаваш спътниците си за в бъдеще. Потече ти кръв от носа. Видях Толин да се отделя от ножа и след това да изчезва. Както и Скуола. Друго не видях, защото Дез се скри. И понеже няма къде другаде да иде, освен навътре, обикновено се свива на малка и напълно безполезна топка. — В края на изречението гласът му се извиси, но не заради Инглис, очевидно, защото след миг добави като един вид обяснение: — Демоните се ужасяват от боговете. Те са единствената сила, която може да ги унищожи. Разбираемо е. — Инглис нямаше представа кой какво трябва да разбере. Пенрик се колеба дълго. После вдигна ръка и разпери пръсти все едно ги е опрял в стъкло, само дето това напомни на Инглис за петте вида молитви, които се учеха в семинарията. „Смирение“ — помисли си той. Иначе… иначе беше като да стоиш пред прозорец отвън в дъжда, да гледаш как вътре хора празнуват на топло и да знаеш, че не си поканен.
— О — каза Инглис глуповато. А после в главата му отекна споменът за едно „Престани“ и той се ухили широко въпреки всичко. Потри горната си устна — кръв полепна по пръстите му, но вече не течеше.
Пенрик отметна косата му и се взря в лицето му с любопитство… медицинско? Теологическо? Магическо? Или просто с научен интерес? Някъде отдолу долетяха гласове и еклив лай. Пенрик проточи врат.
— Така. Виждам Галин и цял куп развълнувани мъже с въжета. Дано са донесли достатъчно. Стрела и Кръв тичат да ги посрещнат или да ги пришпорят може би. Или да ги изпохапят, с кучетата никога не се знае. Ти планираш ли да ни създадеш още неприятности?
— В ръцете ви съм — каза Инглис смутено. И честно. И благодарно.
Спасение. „Спасен съм.“ От всички хора, губили се в тези планини, той сигурно беше най-изгубеният и най-спасеният. Скуола се беше занимавал със спасяването на хора, нали? Той и храбрите му кучета. Последното спасение на шамана и спасеният шаман, ръка за ръка, за ръка, в дълга, дълга верига от взаимопомощ, когато всяка надежда е изгубена. Колко назад във времето стигаше тази верига?… И колко напред?