Освил свъси вежди.
— Това… не помага особено.
— Ти какво послание чу?
Добре де, не се чувстваше неловко. Не точно. Но…
— Предпочитам да не казвам. Ще прозвучи нелепо.
Пенрик, подпрян на лакът, го изгледа замислено. После каза:
— Ще ти дам един безплатен теологически съвет. Не отказвай на боговете. И те няма да ти откажат. — Освил го изгледа сърдито и магьосникът добави: — Опасен навик, между другото. Пуснеш ли ги веднъж през пролуката, стават по-нахални и от мишки. Няма отърване.
Вече напълно объркан, Освил повиши глас:
— Защо говориш толкова непочтително за боговете? Точно ти, който си свещен, с ширитите и всичко?
Пенрик вдигна рамене в знак че съжалява, но не особено.
— Извинявай. Семинарска шега. Имаме ги стотици. Вършат работа, когато си под стрес. Един от учителите ми често казваше, че щом имаме безрезервна вяра в боговете, значи е безопасно да вярваме в способността им да различат добронамерената шега от богохулството.
— Не съм толкова сигурен за твоя бог — чу се гласът на Инглис откъм спалния чувал.
— Да бе. То понеже твоят е по-добър. Бог, чиято реколта от души включва всички, чиито последни думи са били, цитирам: „Еха, пичове! Дръжте ми бирата и гледайте какво ще направя!“… Семинарска шега — добави той настрани към Освил, който и сам се беше сетил.
Инглис се изкиска в козината на кучето, после каза замислено:
— Щеше да е по-смешно, ако не беше толкова вярно.
— Ако не беше вярно, изобщо нямаше да е смешно.
Двамата млади учени изглеждаха готови да дебатират теологията на хумора или хумора на теологията до зори, така че Освил каза:
— Вече можеш да угасиш свещите. Добре съм.
Пенрик се усмихна, присвил очи.
— Щом казваш.
— Искаш ли куче? — предложи Инглис. — Действат много успокояващо.
— В леглото при мен? Не, благодаря.
Стрела, който душеше съсредоточено одеялото на Освил, изведнъж въздъхна с нескрито разочарование, сякаш някаква интригуваща миризма внезапно е изчезнала.
— Какво толкова — каза Пенрик. — Нямат бълхи… не е нужно да ми благодарите, не се претрепвайте… а и Госа накара децата да им измият лапите.
— Вземи го ти тогава, отстъпвам ти го — каза Освил и избута кучето към походното легло. — Ти, иди да седнеш върху господаря си.
После, вдигнал ръце, се надигна от леглото си и отиде сам да угаси свещите.
Тежкият снеговалеж ги настигна в сигурното и топло убежище на Мартенмост чак след три дни.
14.
На вратата на кабинета се почука и Пен вдигна поглед от ръкописа и каза:
— Влез.
Вратата се отвори предпазливо и на прага застана момиче от дворцовата прислуга.
— Храмовият куриер донесе писма за вас, просветен Пенрик.
Пен остави перото, махна на момичето да влезе и взе писмата.
Момичето хвърли един последен любопитен поглед на стаята и си тръгна.
Пенрик прегледа набързо пощата си. По-тънкото писмо носеше храмовия печат на столичния орден на Бащата; по-големият пакет, увит в стар плат и покрит с восък срещу влагата, идваше от канцеларията на лесовнишкия кралски двор. Той отвори първо него. Вътре имаше писмо и книга без корици. Книгата беше съвсем нов препис, още миришеше на мастило. И двете бяха от Инглис. Ха!
Минал бе повече от месец, откакто Освил и затворникът му, заедно с енергичните домашни любимци на последния, бяха потеглили за Изтокдом. Пенрик си беше спестил пътуването благодарение на седмицата, през която бяха останали в Мартенмост под снежна обсада, дала му време да напише подробни показания под клетва относно събитията в долината на Студен ручей, показания изцяло в полза на Инглис. Обикновено не би устоял на едно пътуване до столицата на Лесовете на разноски на храма, но не и в разгара на зимата, въпреки приказките на Освил какъв страхотен фестивал организирали властите за Деня на Бащата по слънцестоене. „Зимата не е моят сезон.“
„И моят не е — въздъхна Дез. — Разказвала ли съм ти как танцуват слънчевите лъчи по повърхността на морето край бреговете на Седония?“
„Сто пъти.“ Самият той никога не беше виждал море, нито студено, нито топло. Възможно ли беше демонът му да страда от носталгия, запита се Пенрик и счупи печата на писмото от Инглис.
Шаманът му благодареше за показанията под клетва, които явно бяха свършили своето — Инглис очевидно не беше писал писмото си от затворническа килия. „Прав беше, че опиянението от срещата с бога отминава — пишеше Инглис, — защото бях съвсем трезв, когато стигнахме Изтокдом. Кралското общество ме порица строго и сега съм на изпитателен срок, каквото и да означава това, но не ми отнеха способностите. Всъщност нямам представа дали това е възможно, най-малкото не са открити текстове, които да разказват за подобна практика в древни времена. Има данни, че увесвали надолу с главата провинилите се шамани, докато не им изтече кръвта, но това началниците ми не го предложиха даже като експеримент. След дълги дискусии съдиите на Бащата се разпоредиха да платя кръвнина на семейството на Толин, според старите традиции. Наложи се родителите ми да вземат заем от нашия кин, което не се хареса особено на никого, но сигурно щеше да им хареса още по-малко, ако началството ме беше провесило с главата надолу и с прерязано гърло. Освил казва, че трябва да се откажа от надеждите си за Тола и да забравя за нея, но аз не съм толкова сигурен. Тя изслуша с внимание разказа ми, впечатли се от белезите ми освен това. Втората церемония при гроба на Толин донесе утеха на семейството му, макар да беше съвсем излишно, поне според мен, защото аз съвсем ясно видях кой бог отнесе душата му и им го казах. Май не ми повярваха, докато свещените животни от местния им храм не потвърдиха думите ми, като посочиха Сина на есента. Платих да направят копие на една книга върху шаманските практики, доколкото Кралското общество ги разбира на този етап. Знам, че ще ти е интересно да я прочетеш. Надявам се до няколко години да издадем и втори том. Не е достатъчно като благодарност, но само това мога да направя. Изпращам ти я заедно с писмото.“