Местното вино галеше небцата им томително като разтопено злато. След като помълчаха известно време, без да са уловили нищо, Инглис подхвърли замислено:
— Тези ограничения важат ли и за демоните? Има ли горна граница на броя животи… или души, които един демон може да пренесе със себе си, когато се прехвърля от ездач в ездач?
Пенрик примигна.
— Добър въпрос. Само че демоните не събират точно душите на своите магьосници. Освен ако прехвърлянето не се обърка драматично и не откъсне душата на умиращия ездач. Но това се случва много рядко. В общия случай душата на магьосника отива при неговия бог, както личи по погребалните ритуали. Не е по-различно, отколкото при обикновените хора. Иначе, ако душите на магьосниците оставаха отхвърлени от бога и безпризорни, създаването на храмови магьосници би било равносилно на най-черно богохулство. Предпочитам да мисля за личностите на своя демон като за образи на моите предшественички, един вид отпечатани страници, които отлепваш внимателно от намастилената плоча и подвързваш в сборник, само дето е по-сложно, разбира се. В противен случай главата ми щеше да е свърталище на духове.
Инглис се обърна да го погледне, изкашля се и взе, че каза:
— Дездемона, ти знаеш ли?
Инглис рядко дръзваше да говори с Дез пряко, като със самостоятелна личност. Пен се усмихна одобрително. Имаше надежда да обучи шамана. Предаде контрола над гласа си на своята постоянна пътничка, на свой ред любопитен как ще отговори Дез на въпроса на Инглис.
Тя мълча дълго, но накрая все пак отговори, тъкмо когато Пен започваше да губи търпение, и по необходимост през неговата уста:
— Вие, деца, задавате много странни въпроси. Бройката на демоните в материалния свят се контролира по различни начини — когато са млади и неоформени стихийни създания, обикновено ги прогонват с помощта на специфични храмови ритуали. Ако са по-стари и по-силни обаче, и особено ако са взели връх над своя магьосник и са започнали да вилнеят безконтролно, задачата е значително по-трудна и храмът прибягва до помощта на светец. За повече от двеста години аз съм споделила дванайсет живота със своите ездачки, десет от тях — човешки…
— Дванайсет половинки от живот — поясни Пенрик, — защото никога не си прескачала в пеленаче или дете.
— Да прескочиш в пеленаче би било сигурна катастрофа — каза Дез. — Демонът моментално ще вземе надмощие, защото ревливото създание още не е развило необходимата воля и няма нужните знания да контролира демон. Много лош избор за приемник. Та, както се канех да кажа, преди да ме прекъснеш…
— Прощавай.
Дез кимна с главата на Пен.
— От много време не съм срещала демон, който да е по-стар от мен.
— В това има логика — каза Инглис, сбърчил чело в размисъл. — Колкото по-стар ставаш, толкова повече хора са по-млади от теб и толкова по-малко са по-стари. — Намръщи се още повече. — Сигурно е странно да си най-старият, да си надживял всичките си връстници. Но все някой някъде по света е такъв в момента. Във всеки момент има по един най-стар, нали така? Мислиш ли, че ти си най-старата сред демоните, Дездемона?
— Как ли пък не! — сопна се тя, но Пен долови неизреченото ѝ колебание.
— И какво става с най-старите демони? — продължи да разпитва Инглис. — Идва ли момент, когато ничия глава не може да ги побере и при поредния скок те просто… ъъ… — Той не довърши и вместо това посочи разкъсания червей.
— Ужас! — възкликнаха Пенрик и Дездемона едновременно. — Спри се бе, вълче недорасло! — каза Дез, а Пен добави: — Ако имаше такава опасност, храмът би трябвало да знае за това и да го включи в обучението на студентите. А не са ни го споменавали в семинарията.
— Сигурно си прав — каза Инглис, отказвайки се с видима неохота от ужасната си хипотеза. Отпи от виното и размърда въдицата си.
„Бих се хванала на бас — измърмори Дездемона — кой от вас пръв ще се предаде и ще подмами рибата с магия, но няма с кого да се обзаложа.“
„Защо, нали сте цяло сестринство там? — отвърна Пенрик. — Започни да събираш залози.“
„Тази идея никак не е лоша…“ — започна тя, но после погледна към Инглис и млъкна. Шаманът се беше надигнал и се ослушваше напрегнато, кривнал глава. Пенрик не чу нищо особено, само приятните летни звуци на гората и потока, но знаеше, че благодарение на своя Велик вълк Инглис има неестествено остър слух. И наистина, скоро откъм черния път, където бяха оставили взетата под наем каруца, долетя тропот на конски копита. Тропотът спря, нечий нисък глас успокои коня, после по пътечката към вира тръгнаха бързи стъпки.