— А. Ето къде сте. — Гласът на дознател Освил беше напрегнат. — Слава на петимата богове.
— Здравей, Освил! — поздрави Инглис дознателя, така неочаквано превърнал се в приятел. — Значи успя все пак!
Старши дознателят от ордена на Бащата беше третият поканен на риболов тази сутрин, но в последния момент беше изпратил бележка, че са му възложили спешна задача и да не го чакат. Облечен беше със сивата куртка с лъскави пиринчени копчета, заради която столичните дознатели бяха получили прякора Сивите сойки, но сега тя висеше разкопчана над влажната му от пот риза. Приключил ли беше със задачите си за деня, или просто се беше предал пред жегата?
— Приключил си толкова бързо? — попита с усмивка Пенрик.
Освил спря на брега, сложи юмруци на кръста си и въздъхна.
— Уви, не. Тъкмо обратното. Спешно ми трябва храмов усещащ или още по-добре магьосник, а вие двамата сте ми най-близо. Съжалявам, обаче се налага да ви мобилизирам.
— Даже за чаша вино ли нямаш време? — попита Пен и погледна със съжаление втората стомна, която се охлаждаше във водата.
— Нямам време за нищо. Тръснаха ми мъртва магьосница, на пет-шест мили оттук. Убита, струва ми се. По някое време вчера, късно вечерта или през нощта.
Пен се стресна и побърза да стане.
— Това — бавно каза той — никак не е лесно, да убиеш магьосник. Говоря ти от личен опит.
— Е, някой го е направил. Една стрела може да е злополука по време на лов. Две — едва ли. А и не мисля, че сама се е простреляла в гърба, със или без магия.
— А. — Пенрик преглътна и се обърна към Инглис. — Да впрегна коня в каруцата, докато ти събираш нещата?
Инглис кимна и посегна към въдиците. Това разпределение на труда беше добро, защото макар и опитен ездач, Инглис, или по-скоро вълкът в него, изнервяше дори плужеци като крантата от градската конюшня.
Освил, настръхнал от нетърпение, тръгна с Пен към тесния планински път, където запотеният му кон беше вързан за една фиданка.
— Поне местопрестъплението е чисто, ако не друго. Обикновено се обръщат за помощ към ордена на Бащата с дни закъснение, след като местните власти са изпотъпкали всичко. Така ще ви е по-лесно да доловите нещо полезно, нали?
Пен и представа си нямаше. Но докато отвързваше техния кон и го впрягаше в каруцата, най-тревожният въпрос в главата му не беше кой е убил магьосницата, нито как, нито дори защо, а къде, богове пет, е демонът ѝ!
Шестте мили по права линия, за които бе споменал Освил, се превърнаха в девет, докато тримата се върнат донякъде с каруцата, минат напряко по фермерски коловози и открият по-свестен път, изкачващ се към някакво планинско селце. Свърнаха преди да са стигнали до селцето, после се принудиха да зарежат каруцата, защото страничният път през гората се стесни в пътека. Но само след няколкостотин крачки стръмната пътека ги изведе задъхани на една поляна.
Доста приятна поляна, потънала в шарената сянка на дърветата под златните лъчи на следобедното слънце. Не толкова приятна гледка беше проснатото в другия ѝ край тяло и рояците мухи, които една изнервена младши дознателка се опитваше да прогони с помощта на дълга клонка, която размахваше над трупа с максимално протегната ръка и извито назад тяло. Не ще да е заради вонята на разложение, рано беше за това, помисли си Пен, докато вървяха натам. По-вероятно момичето се беше уплашило от тройния ширит в бяло, кремаво и сребърно на рамото на мъртвата жена, емблемата на магьосниците.
— Помощничката ми, младши дознател Тала — представи Освил момичето и го попита: — Да е станало нещо, след като тръгнах?
— Не, сър — отвърна тя и се отдръпна с облекчение от трупа. Беше значително по-млада от Освил с неговите трийсет и няколко години, лицето ѝ беше по-младежко и от това на Пен.
— А посветеният къде изчезна?
— Отиде да донесе нещо за ядене. Сигурно ще се върне всеки момент.
— Тялото е било открито рано тази сутрин от посветен мирянин към храма в село Язово — обясни през рамо Освил на Пен и Инглис, — когото пратили в гората да провери примките. Тази местност е собственост на кин Шипвир, местния барон, доколкото разбрах, но храмът има право да събира дърва за огрев и да лови дребен дивеч.
Пенрик приклекна на мястото, което младата дознателка с такава готовност му беше отстъпила, и огледа трупа.
Жената лежеше на една страна, като да беше заспала. Кестенявата ѝ коса, до неотдавна прибрана на плитки около главата, сега висеше безредно, а обшитата с мъниста платнена шапчица се беше смъкнала, оплетена в кичурите. Нито дебела, нито кльощава, нито висока, нито ниска, нито хубава, нито грозна… някъде между четирийсет и четирийсет и пет. Какъвто и ум да бе озарявал лицето ѝ приживе — а ширитите на свещена бяха гаранция за интелигентност, — сега го нямаше и без него чертите ѝ бяха празни, восъчни, застинали. Загадъчни.