– Можем да избягаме! – провикна се някой.
– Не можем. При най-бързото придвижване ще стигнем до началото на каньона, защото друг път няма, а там…
– Ах, мекаго си диос! – изпсува гласът, проумял изведнъж еднозначността на положението.
– Пресметнах времето, камарадос – продължи Диас. – Имаме не повече от три часа, докато пристигнат военните, и два часа, докато залезе слънцето. Не можем да се подготвим за бой, на всичко отгоре нощем. Но можем да спечелим време, ако е достатъчно динамитът.
– Динамит има – бавно каза зад него Висенте. – Към триста килограма.
Диас се върна на масата и мълчаливо почука на картата там, където проходът се стесняваше.
Тук вече нямаше прах. Рядка суха трева покриваше земята. Яздех по плоската като дъска равнина на крачка от пропастта, разцепила това плато преди милиони години. Долу вече беше тъмнина. Слънцето блестеше вляво от мен. Полегати лъчи осветяваха отсрещния ръб на каньона. Долу, в мастилената сянка, две светещи точки хвърляха върху пътя триъгълник жълта светлина. До мен достигаше бучене. Натоварен с четвърт тон динамит, камионът долу пълзеше толкова внимателно, че километър по-горе моят бавен кон можеше да ходи успоредно с него. Яздех и си мислех, че отдолу навярно ме виждат. Мъничък, черен, окръжен от сияние конник на километрична височина, на фона на небе, залято с разтопен метал. Сан Хорхе, слязъл от рая.
VII.
Никога не се бях чувствал толкова добре. Мисълта, че след десетина часа ще разбера има ли рай, ме успокояваше. Амигос, мислех си, всъщност това е чудесно. На нас повече не ни е нужен този кален, сив и злобен свят и ние достойно ще го напуснем, в истински бой, когато виждаш приятели до себе си и врагове насреща. Ще го напуснем с мисълта, че след това той ще умре, защото се нуждае от нас много повече, отколкото ние от него.
Спрях. До стеснението оставаше малко повече от километър. Слязох от коня. Отведох го по-далеч от пропастта, потупах го по врата и приседнах на земята, все така с лице към слънцето. То беше вече почти над хоризонта. Дълъг облак закриваше долния му край. Изведнъж се разнесе отчаяно цвилене, което заглъхна във вълна от грохот. Сякаш оживяха геологическите ери, наслоени в скалите. Отдолу се надигна плътна черна стена, меняща очертанията си. На километър пред мен ръбовете на каньона пропаднаха надолу. Постепенно стената от дим и прах изтъня и слънцето си проби път през нея. Огромно. Кърваво.
Бедният кон едва ли някога бе сънувал такъв галоп. Зад мен ставаше по-светло, защото димът се разсейваше, и по-тъмно, защото слънцето залязваше. Препуснах, за да не ме залее тъмнината. Сълзите от парещия вятър се плъзгаха по слепоочията и отлитаха назад. Виждах вече светлините на селото.
Бяха много. Пламъци на факли сновяха във всички посоки: Диас организираше охраната. Възпрях коня, който с облекчение премина в тръс.
После… после беше нощта, през която аз, Диас, Висенте и още няколко души от „щаба“ тичахме като обезумели от група на група, обяснявахме, разпределяхме позициите, търсехме укрития за жените и децата. Петнайсетте автомата на пистолеросите раздадохме на тези, които бяха служили в армията, останалите получиха няколко карабини и десетина пушки. Диас взе единствената базука, кой знае как попаднала в склада на охраната, и двайсетина снаряда за нея. Тези, които нямаха оръжие, правеха връзки от останалия динамит и ръмжаха през зъби онези полухристиянски-полуиндиански напеви, с които Андите посрещат последния полет на кондорите си…
Когато хоризонтът започна да се налива с розово, пристигнаха предните постове и съобщиха, че през нощта войниците почти са разчистили прохода и се готвят да настъпват. Три танка и шест бронетранспортьора. Време бяхме спечелили. На път към предната позиция ме настигна Висенте, придружен от дребно съсухрено човече. Запозна ни – Чжи Юн.
– Сеньор, ти казал, че битка с танкове. Аз работя на хидромонитор, много мощна хидромонитор…
Китаецът ме гледаше очаквателно през тесните процепи на очите си.
– И мислиш, че нещо ще може да направи на танковете?
– Два милион атмосфера, сеньор! – страстно повиши глас Чжи Юн.
Избутахме количката с тежкия монитор до предните окопи, изкопахме канавка за тръбите и кабелите. Чжи Юн се въртеше около количката, завинтваше в земята някакви фиксиращи приспособления, после изчезна някъде.