Така си превеждах разказа на Диас, докато сухият му глас люлееше застоялия въздух на пустинята.
– … защото, представи си, Хорхе, обратната ситуация – че ти живееш сред нас, вграден в биологична машина, която осигурява маскировка и живот в чужда атмосфера. Че си принуден да чувстваш чрез нея, да управляваш мускулите, които придават едно или друго изражение; извършват един или друг жест… И това продължава много дълго. Толкова дълго, че твоето естествено поведение постепенно се замества с вече подсъзнателно на твоя биоскафандър! И с годините ти ставаш, според вашата пословица, „Ни риба, ни рак“, защото вече губиш човешките си реакции, а никога няма да станеш един от нас! Представи си всичко това… и ще ме разбереш.
Той говореше, застанал на колене, с отметната назад глава, говореше сякаш на огромните звезди, а всъщност на мен, на първия „хомо сапиенс“, който научаваше неговата истина!
– Какво, Хорхе, страшно ли е? – неочаквано се усмихна Диас.
В усмивката му имаше много печал; и може да бе абсурдно, но в този момент възприемах това същество просто като човек и нищо повече. Ясно беше, че той не може да се върне обратно. Не можех да го върна аз…
– Едно нещо не разбирам, Диас… впрочем, много неща не разбирам, но другите не са толкова важни. Казваш, че нашето бъдеще ще бъде по-умно, по-добро и така нататък. Не вярвам в това, но както и да е. Защо си дошъл сега, тук?
– Как да ти отговоря, Хорхе… Приеми просто, че това е единствената достъпна точка, че два от кръговете на временната спирала отстоят на сто милиона години и скокът между тях е възможен само по права линия. Затова той е само един. Два скока назад – все още ви няма. Един напред – вас вече ви няма.
– И няма ли… да ти пратят помощ?
– Не поисках. За дошлия тук няма обратен път. Все едно вместо един да се удавят двама или трима…
– Имаш ли поне връзка със своето време?
– Имах.
– Прощавай, Диас.
Усмивката му бавно отрази лунната светлина.
– Страшно много съжалявам, че не можах да се върна, Хорхе. Но знаеш ли… Не съжалявам, че останах.
Тази нощ не разговаряхме повече. Бях много изморен. Можеш ли да си представиш сто милиона години, Хорхе Родригес? Или поне един?
– Ще спим ли, Диас? Ако ти изобщо се нуждаеш от сън, разбира се.
– Какво? А… аз вече спя…
На другия ден не ни събуди слънцето. Над нас тежеше плътен тъмносив таван. Теренът беше все същият, с безбройни камъни и издатини. Единственият начин за ходене бе скачането от един камък на друг. Навсякъде – камънак. Нищо живо. Дори змии. Дори птици. Дори кактуси. А днес нямаше и слънце. Облаците мътно сияеха над пустинята. Скоро стана ясно, че не сме сигурни в посоката. Няколко пъти спирахме за кратки почивки. Чувствах, че всичко е безкрайно – пустинята, небето, жаждата, денят, нашето пълзене между облаци и камъни, които стават все по-близки и по-твърди. Към вечерта вече паднах от умора. Най-сетне тялото ми обяви бунт и отказа да се изправи.
Бях много зле. Гладувал съм и друг път, но такава жажда не бях изпитвал. Мъчех се да не мисля за нея, но напуканите сухи устни ме боляха, нещо дереше гърлото ми. Диас беше малко по-добре от мен. Съвсем малко.
– Да, Хорхе, това определено не е най-добрият живот.
Криво се усмихнах.
– Като си помисля само…
Замълчах. Много неща ми пречеха да говоря. Сухостта в устата и гърлото – но не само те.
– Помисли си де! – подкачи ме той с мекия си южняшки диалект.
Човек беше. Въпреки всичко, въпреки че бях повярвал на целия му разказ, за мен той оставаше възрастен силен мъж, не много различен от мен. Успях да се освободя от плахата неувереност. Успях да се ядосам.
– Добре, Диас! Искаше ми се да те разпитвам още за вашия свят, за вас самите. Но друго ме интересува сега. Казваш, не е ли достатъчно да си „сапиенс“. Един мой приятел се майтапеше: „Всички сме хомо – разликата е в сапиенсите“. Ти твърдиш обратното. Да речем, че се съглася с теб. Но едно не мога да разбера – защо си толкова убеден, че правилно оценяваш света ни? Ясно е, че сме различни и като биологичен вид, и като социална история…
– За биологичната разлика – да. Но социалните ни истории са много сходни…
– Донякъде, Диас! Щом сте станали по-умни от нас, има разлика! Ние няма да поумнеем! Ти ми говориш за крилато човечество – аз виждам бездънно невежество, блато без пътеки, крах на всички добри намерения. И не виждам мост между тези две противоположни неща. И не виждам как ти, пришълец, дори и за трийсет години живот сред нас, можеш да прецениш кое е добро и кое – зло!