– Значи не дресира, а координира – повторих с ирония.
– Страховете ти произлизат от утопията на гладния, Хорхе!
– Не разбрах…
– На гладния му се струва, че щастието е непрекъснат процес на ядене и всеки намек, че трябва да спре, за да огладнее пак, му се струва посегателство на самото щастие. А идеята за въздържание вече му изглежда като насилие. Пренеси това върху всички останали потребности. Вътрешните връзки на обществото, за което се боря, ще бъдат гъвкави, няма да ограничават движенията на личността в нейната осъзната свобода – свободата да желае странното, да търси и открива новите възможности. Щастието не е факт, а процес, то е непрекъснато издигане. Нищо не е забравено в него, нищо не се губи!
– Много бих искал да ти вярвам, Диас…
– А всъщност ти вече ми вярваш, Хорхе…
Каза това, засмя се и този последен негов смях ме облъхна като горски вятър. В жегата на следващия ден нямаше място, нямаше сили за смях. Страшно беше. Вървяхме, докато можехме, и не стигахме никъде. Ясно беше, че вчерашните облаци са ни отнели посоката. Сега слънцето се издигаше над нас, заливаше ни с все повече кипящ метал, изсушаваше последната останала влага в телата ни. Вече губех усещането за реалност. Понякога поглеждах ръката си и виждах само голи кости. Камъните под краката внезапно омекваха. Затъвах до колене и се изтръгвах за следващата крачка. По време на почивките идвах на себе си. Накрая реших – стига!
Облегнат на един удобен камък, дълго заобяснявах на Диас, че за мен не е от значение дали ще умра тук или сто метра по-близо до океана…
– Нямам сили да те уговарям, Хорхе – Диас лежеше по гръб, закрил очи с лакът. – Може да си прав. Но аз ще продължа. Извинявай, но не мога да не продължа!
– Казах ти, оставам тук. Добре, че можеш още – насекомите са по-издръжливи от хората, нали?
– Не е работата в насекомите. Просто не мога да спра, докато още има някаква възможност…
– Разбирам. Дано успееш!
Наведох се напред, за да може да се опре на рамото ми. Изправи се, постоя малко, олюлявайки се. После тръгна. Дълго гледах мяркащата се между скалите фигура. Докато светът бавно започна да се завърта около оста на погледа ми.
Беше хубаво. Мека и прохладна мъгла… От яркосиньото небе заваля дъжд, капките разбиваха светлината и във въздуха бавно се премятаха късове кристално стъкло. Слънчев дъжд – пееше Чжи Юн, слизайки по безкрайния склон; в подножието на хълма огнепръскачки изхвърляха хладни сребристи фонтани, куршумите дружелюбно бръмчаха из въздуха и сянката на хеликоптера вече закриваше слънцето там, където ръката на Висенте се отпускаше с вяла милувка върху прашната земя…
XI.
Хорхе, амиго, та ти си в болница! Значи жив?
Жив си, Хорхе. За съжаление. Виждаш нормално, чувстваш… болката. Реанимационна система… кардиовизор… електронни стимулатори… Мадре де диос, къде съм попаднал? Такива неща има само в столицата, и то не в коя да е болница, а… Да, ясно е защо си жив. И не е трудно да се досетиш как е станало.
Лейтенант Маркес? Впрочем кой друг би могъл да бъде. Как разбрахте, че съм се събудил, лейтенант? Е, ясно е, тук всеки болен е под контрол.
– Радвам се да ви видя, сеньор Родригес.
Не мога да кажа, че чувствата ни са взаимни, Маркес… Ще ме извините, още не съм в състояние да говоря. Говорете вие, лейтенант.
– Няма да ви безпокоя дълго. Чувате ме, нали? Разбирате ме?
Да, да, лейтенант, разбирам ви… по дяволите вашата слънчева физиономия! Ето, притварям очи в знак, че ви разбирам – щастлив ли сте?
– Сеньор Родригес, не можете да си представите колко се радвам, че с вас всичко е наред! Казаха ми, че вече няма опасност… Имам много малко време, сеньор Родригес, предупредиха ме да не ви безпокоя. Разберете ме, с огромно нетърпение чаках да се събудите… Отговорете само, успяхте ли?
Отново притварям очи: да, лейтенант, успях.
– Не се съмнявах във вас, сеньор Родригес! Приложихме всички усилия да ви спасим. Жалко, че бяхте изгубили пеленгатора, но ние претърсихме половината пустиня и накрая ви открихме под една скала… Имам изненада за вас, Родригес.
Маркес преминава на доверителен шепот:
– Не казвайте на никого, че съм ви съобщил предварително – награден сте със златен кръст за доблест и особени заслуги пред Републиката. Ще ви го връчи лично президентът спасител!
Какво е това свободомислие, Маркес? Следваше да застанете мирно, когато споменахте президента… Е, добре, няма да ви издам, от мен да мине. Само ми се махайте от главата… Ох, най-сетне, мекаго ен диос! Преди да излезе, Маркес се обръща: