– Надявам се, че поне малко сте променили отношението си към мен, Родригес… Всичко хубаво!
Вървете по дяволите, какво ви засяга моето отношение? Нали сте доволен? Сценарият ви приключи успешно, като всеки посредствен сценарий… Впрочем какво може да се очаква от един възпитаник на Лестър… Поне да бяхте минали двегодишния курс, Маркес.
Сега предстои да си „спомня“ (но, уважаеми сеньори, това е толкова трудно при моето състояние) подробностите около ликвидацията на враг номер едно. В селището не съм успял, разбира се, видял съм го как той организира бунта, как държи речи пред тълпата, преследвал съм го към пропастта (войниците едва не объркали работата), спускане надолу по каменната стена (дано Маркес не я е разглеждал прекалено отблизо!), после в пустинята, кой – кого, накрая Диас е хвърлен в една от бездънните карстови ями, а аз, изтощен от борбата и жаждата, съм пълзял, докато зоркият вертолет… И толкова за един уестърн!
Миа мадре, как Диас е успял да се скрие от вертолета? Помня колко смъртно изморен беше гърбът му, отдалечаващ се между скалите. Гръб на смъртно уморен човек…
Човек?
По дяволите, не съм философ! Мога да си позволя да влагам в думите смисъл, какъвто искам!
Чуваш ли, Хорхе Диас, или както се казваш всъщност? Аз, Хорхе Родригес, те приемам в своя род на човеците. Не се стеснявай да ми благодариш, нали сам ми разказваше нещо за великото бъдеще на този род?
Стига тържествени мисли, далеч не всичко е ясно. Възможно ли е Диас наистина да е стигнал океана? Или просто никой не е открил тялото му? Или пък тяхната смърт не е като нашата и… Не, не ми се вярва – поне биологичният му „скафандър“ щеше да остане. Може да не са го намерили. А може и наистина да е стигнал – все пак насекомите са по-издръжливи от хората…
Ще разбера. Всичко ще разбера, само да се изправя на крака. Само да минат всички там церемонии и… разпити, дано издържи моят прекрасно скроен уестърн. Ще бъде солиден изпит – по целия конспект… Когато електронните доносници съобщят някъде там в модерните кабинети, че Хорхе Родригес е в състояние да говори. Вратата ще пропусне дружелюбната усмивка на Маркес и… Изпит по социална кибернетика. По коя част, лейтенант, по първа? Съжалявам, аз се готвех по втора. Какво да се прави, колега, опитвах се да уча по вашите записки, но след тях в главата ми оставаше пустиня. Наложи се да се консултирам с други преподаватели. Непрофесионални. Никой не обича пустиня в главата си, колега Маркес, най-вече аз. Стига ми онази, която се мъчих да пребродя вчера…
Вчера ли?
Всъщност да. Именно днес е първият ми ден отвъд пустинята…
Сънища за космодора
Посвещавам на светлата памет на Иван Пунчев –
философа, мислителя, съратника
– Внимание, космодор I ранг Гавон Рен-Барх! Стартова готовност!
Индикаторите излъчваха неистова жълта светлина – сигнал за нулево поле. Деформираното пространство гасеше звездите на екрана.
– Космодор I ранг Гавон Рен-Барх, старт след осем… старт след седем… старт след шест…
– Космодор I ранг Гавон Рен-Барх! – величественият глас на Доктринера се вряза в диктовката на автомата. – Очаквам поредния ви успех в поредната ви мисия! Вие ще оправдаете доверието ми, космодор!
Старт!
Автоматите тласнаха кораба в нулевия тунел и се изключиха. От този момент Гавон беше предоставен сам на себе си.
Отвратителното главозамайване, появило се още при първия преход, упорито не желаеше да премине. Затова, когато преходите станаха четири, Гавон реши да си даде почивка. До Слънчевата система оставаха няколко светлинни месеца – нищожно разстояние за тахионния скенер.
Възстановил силите си в биокамерата, Гавон се върна в кабината, изпълнен с кипяща бодрост. Пултът приятно охлади сетивата му. Включи се в системите, които от този момент трябваше да станат продължение на неговите очи. Най-сетне Гавон видя Слънчевата система непосредствено, а не в записите на Станция 300. Капацитетът на скенера позволяваше да се огледа всяка планета поотделно, но не това интересуваше космодора сега. Внимателно, градус по градус, лъчът като огромен пръст опипваше пространството зад орбитата на Плутон. Гавон предостави тази еднообразна работа на бордовия компютър и се отпусна в креслото.
Светът бе чудесен. Добрата храна, с апетит изядена преди тръгване, сега разливаше в тялото на космодора дълбока увереност в правилността на живота. Екранът пред него разгръщаше картина на привичен и удобен Космос, който съществува, за да бъде завладяван от истински и твърди мъже като Гавон Рен-Барх.