Рен-Барх завърши вдъхновеното си слово с пестелив ораторски артистизъм, който неведнъж бе оказвал несъмненото си въздействие при различни дипломатически мисии. Още повече че Психономаторът през цялото време на монолога удачно му нашепваше най-вярната дума, най-точния текст…
А Сай, помощник-космодорът Сайръс Джералд, беше готов. Страхът му – вечният интелигентски страх, породен от вечните съмнения в нравствената правота на действията – изчезна. Срещу Гавон седеше един съратник, съидейник, който безотказно би отдал живота си в името на грандиозната цел. „Готов е! Готов е!“ – припяваше Психономаторът, въпреки че Рен-Барх прекрасно виждаше това. Така именно се създаваше истински местен манипулатор – когато той е в най-висшата мобилизация на радостното съучастие, когато цялото му същество с тържествени ритуални танци излиза на бойното поле и нито една нервна клетка не трепва дезертьорски назад.
„Отлична работа, Гавон Рен-Барх“ – усмихва се Доктринерът и пестеливата му мъжка усмивка раздвижва фината мрежа от бръчици около очите.
Гавон настани своя новоизпечен помощник в креслото и започна да обяснява манипулациите с пулта на хипноматриците. Сай безпогрешно повтори всички действия, хипноизлъчвателят тихо забръмча, а на екрана започнаха да се сменят таблици от програмата „Теория на информацията и социално манипулиране“. Знанията, които хипногенераторът вкарваше в мозъка му, многократно превъзхождаха земните университетски курсове. Психономаторът регистрираше почти стопроцентово усвояване. Пред очите на Гавон се създаваше един умен, гъвкав хитър дипломат, учен и боец. Паралелно с теорията мозъкът на Сай усвояваше и новата си ценностна система, в която космодорът Гавон Рен-Барх заемаше второ място след Доктринера като обект за преклонение и възторг.
– Приятна работа, Сай! – промърмори Гавон, въпреки че земният не можеше да го чуе, и отиде в командната кабина.
Последният преход мина съвършено. Корабът излезе от нулевото пространство близо до патрулния кораб на Сай. Гавон с усмивка погледна за последен път изоставената ракета, включи двигателите и даде на компютъра ходова програма. Земята вече се виждаше без увеличение – синкава точка в центъра на екрана.
Вечерта той изключи хипногенератора. Не искаше да претоварва мозъка на помощника си, а не беше и нужно. Сай вече знаеше почти всичко необходимо, утрешният курс щеше окончателно да затвърди възприетата информация. Двамата мъже вечеряха спокойно, почти без да разговарят. После умореният Сай се прибра в каютата си, като преди това по земен обичай пожела лека нощ на Гавон. Космодорът кимна и си помисли, че нощта без съмнение ще е лека – изпълнена е половината от неговата мисия, мислите са спокойни, сънища няма да има. Мярна се сянка, но бързо изчезна – не, сънища няма да има. Той дори няма да заповяда на Психономатора да следи съня му – това би било недостойно, би означавало, че все още се страхува, при това без основания. Гавон Рен-Барх влезе в своята каюта. И сънят го пресрещна на прага.
Тялото му автоматично извършваше действията преди лягане, а мислите вече потънаха в познатата чернота. Някъде над него беше онази напукана пулсираща земя, а той падаше от нея в пропастта на небето. Краката му стъпваха върху нещо невидимо, твърдо и студено като камък, но падането продължаваше. Земята над него се изви като прибойна вълна и полетя в обратната посока. Гавон Рен-Барх остана сам между звездите.
През звездите започнаха да прозират пещерни стени. Между два сталагмита, удобно седнал, го гледаше Сайръс Джералд, светлината от черните очни ями играеше върху лицето на космодора и той вече знаеше какъв ще бъде първият въпрос: „Защо вашата цивилизация поражда толкова много психичноболни, мистър Рен-Барх?“.
„Какво означава „много“, Сай?“
„Почти двайсет процента от населението на Дарх показва резки отклонения от нормалната психика, мистър Рен-Барх. Това са повече от три милиарда души. Повече, отколкото цялото население на Дарх преди триста години. Три милиарда – това е средното население на една средно цивилизована планета.“
„Ти не можеш да знаеш това, Сай.“
„Но ти можеш, Гавон. И го знаеш.“
Рен-Барх усети, че някъде там, в реалността, тялото му вече си е легнало и спокойно е потънало в леглото, но тук, в съня, лицето му почервеня от прилива на ярост-на кръв.
„Да! Знам! Знам, че психономията окастря духа! Но какво да го правим, след като той винаги иска нереални, абсолютни категории! Непрекъснато търси виновни сред тези, които управляват обществото! Какво да се прави, след като самото организиране на обществото прави невъзможна свободата на духа! Свободата да вярва в мита на добродетелите и нравствеността!“