Без сам да знае защо, Гавон направи опит да се усмихне. И нещо стана. В това мигновено движение на лицевите мускули се разреди напрежението, което бе изпълнило цялото му тяло. Мъглата пред погледа се разсея, всички звуци станаха ясни.
– Гавон Рен-Барх – каза земният, – в доклада на Станция 300 беше показана една част от нашия предишен свят. Имало е още една, Гавон, намерила друг път. Без психономия. Над това също помисли, космодоре.
Последната фраза увисна в средата на каютата. Земния го нямаше. Гавон тръгна към командната кабина, това като че ли имаше някакъв смисъл… въпреки че едва ли.
Друг път за цивилизацията. Без психономия?
Вратата на кабината се разтвори. Срещу нея беше екранът и Гавон видя застиналата в средата му огромна Земя.
„А тя всъщност е красива…“
Тази оценка го стресна и по странен начин го принуди да се вслуша в себе си. Някъде в огромния, като че затворен отвсякъде лабиринт на мозъка му трепна мисъл. Като малко зверче със светла козина, което не знае дали лабиринтът има изход и пъргаво препуска из коридорите между студените плачещи стени, толкова грапави, че всяка неравност би могла да го погълне…
„О, велик Дарх, наистина ли аз писах това стихотворение…“
Феести
(в съавторство с Георги Арнаудов)
На Юрий Илков –
верния клубен събрат и приятел
– с благодарност за верността и топлината
Водата носеше нещо от вкуса на прозрачния въздух. Студена и светла, тя погали моите пръсти, моите устни, лицето ми, разгорещено от яркия ден. Сянката на моя кораб докосваше пътеката, водеща към Синия хълм.
Пътеката ме поведе нагоре по стръмния склон и ми върна тежестта на тялото, отвикнало от себе си през дългите месеци космос. Върхът на Хълма беше за мен достигната радост и кратка почивка, когато умората изтича от мускулите и попива в земята. Приспа ме мекият вятър, събудиха ме слънчевите отблясъци в огледалните скали, пътеката отново ме поведе между тях.
Високо в лилавото небе един въздушен кораб пръсна между крилете си бронзови искри. Внезапно над него пламна яркосин феест, разля се на тънки ивици, които изобразиха моето лице. Идваха за мен. Нямах феести, затова запалих сигналния лазер. Синият феест угасна, крилете на кораба се покриха с хиляди пречупени през тях слънчеви зайчета. Още не беше докоснал земята, когато от него се отдели малка фигурка и полетя към мен с разперени ръце. Нужна беше само една крачка, за да я прегърна и потопя пръсти в косата ù.
– Отново си тук – каза тя.
– Отново сме заедно – добавих аз.
– Отново е празник.
– Отново…
Вдигнах я на ръце, тя се хвана за мен, за да не ни повали лудото въртене на света наоколо.
– Ти вече си пил от нашата вода?
– Да – отвърнах аз.
– Значи отново си наш.
– Отново съм твой.
– Мой! – тя се засмя така, както се смеят птиците. – Мой смешнико, празникът ни чака, кормчията нетърпеливо ни свири от палубата на кораба, дори слънцето – погледни! – ни кара да бързаме! Пусни ме! Смешнико мой, чака те нашият празник, не бързай да се изморяваш!
– Няма да те пусна!
Тя се засмя така, както се смеят птиците, и аз тичешком я понесох към прозрачната стълба, която вече ни спускаше нетърпеливият кормчия. Земята пропадна и вятърът на бързия стремеж развя нашите коси. Небето вече отваряше първите си звезди, за да ни погледне отблизо. Кормчията завъртя кормилата и сплете светлините над нас в ярки спирали. В крилете на кораба искреше дъгоцветният залез, прозрачните мачти приличаха на огромни феести, прицелени в космоса – чия ли мисъл биха изобразили техните избухвания? В кристалния екран изплува Сандина, все още невидима за нашите очи, но вече будна, весела, шумоли с гласовете на своите жители, оглежда небето с техните погледи – хиляди погледи! – святка с хилядите криле, развълнувана, очакваща и очаквана, обикновена за всички и необикновена за мен, пришълеца, стремителна като каменен огън, настръхнала като пурпурен звяр, изсечена от хиляди роденовци. Сандина – градът жена, градът раждане, градът емоция и сътворение.
Сандина…
Тя възникна от сиянието на залеза, запалена от първите лъчи на звездите, плисна иззад хоризонта, възникна внезапно и зае своето място в очите ми, очаквали нейния образ през дългите месеци космос. Тя ме посрещна с музика и ме понесе, увлече ме в тази мелодия, в мъглата, на която се скри корабът, кормчията и всичко – мелодия, музика, като река от пружиниращи весели топчета… Над нас вече танцуваха първите феести, под нас гласовете бяха море, а пред нас се разтваряше зеленият тунел през гората, докато зад нас оставаше слънцето, огненооранжево в кипящия залез…