Корабът се сниши и меко влезе между дърветата с масленозелени корони. Синята светлина на прожекторите ни поведе по талвега на празника, във фарватера на музиката, пристанището ни пое в своите прегръдки и мека топла трева погъделичка босите ми крака.
„Сандина ви посрещна с радост“ – подреди се светлината над пристанището. Но това бе вече за онези, които идваха след нас. А нас ни викаше нетърпеливият празник, за който още не бяхме готови…
Тесели ме въведе в дома, който ме посрещаше всеки път в Сандина и всеки път беше различен, както и днес – слънчево-жълт и ярковесел, с дъх на сандински цветя, гостоприемно светъл и жив. Той ме потопи в своя въздух, който не беше само уют и спокойствие, в него трептеше тревожната нотка по онова, което винаги търсим, което няма образ, което се нарича просто ново, просто неизвестно – може би тази нотка не достига на нашите домове? Този дом бе нещо повече от дом, той беше спокойствие и движение, приличаше на моя Марс.
Тесели излезе от стаята си и ми протегна свити криле. Поех ги, те вече бяха живи, макар и отделни, пулсираха, искаха въздуха и небето. Аз хвърлих пуловера, сложих ги на гърба си, секунди само – и вече бях крилат, усещах крилете си, в тях се напрягаха моите мускули и моите нерви опипваха въздуха, за да усетят кога той ще е готов да ме понесе.
– Да вървим – казах и вратата се разтвори пред мен.
– Почакай – гласът на Тесели затвори вратата. – Вземи, нетърпеливецо, иначе какво ще правиш на празника като бездеен зрител?
Излязохме на верандата. Разтворихме криле. Вкопчихме се във въздуха и се отблъснахме от него. Той изсъска, свирна в ушите ни и гъвкавата пластика на многобройни вихри погали крилете, напрегнати и може би звънящи с невидим и неосезаем звън. Към мен се върна рядкото усещане, което ми даваше Сандина – аз бях част от света. Аз бях неподвижен и завъртях света с крилете си. Не, аз ли се носех стремително или светът?
В тъмното вече небе само огнените метеори на летящите сочеха пътя към Дивите скали. Все пак аз не бях сандинец, не владеех толкова добре крилете си. Тесели отдавна би ме изпреварила, ако искаше. Край мен прелитаха огнени линии – някой ни задминаваше, забързан към празника. Понякога се забавяха, поздравяваха ме и отлитаха в момента, в който познавах приятели. Не се огорчавах, всички пътища водеха към празника, на който всички приятели се срещат.
Умората вече сковаваше мускулите, в крилете трептеше лека матова болка, аз се спуснах надолу и с наслаждение стъпих върху меката трева. Тесели тихо кацна до мен.
– Тук дават феести – каза ми тя.
„Вземете си феести – искреше пространството. – Създайте от тях нашия празник. Вижте в тях своите мисли, очертайте в образи любовта и тъгата си, радостта и мечтите подарете на всички.
Взех колчана с хладни кристални стрели, взех лъка с нетърпимо изпъната тетива и отново се понесох нагоре, без да чакам Тесели – знаех, че тя ще ме намери навсякъде, където ме отвлече динамиката на веселата Сандина. Умората се бе стопила през кратката почивка, крилете ми отново завихряха въздуха, почти изравниха скоростта си с другите и все пак закъснях – празникът вече започваше. Тесели ме догони. Над нас ярко пламнаха прожекторите на въздушен кораб, черните му криле закриваха звездите и ги палеха отново, а в долината вече кипяха светлини и хора. Дивите скали, застинали в равнодушната си монолитност, отразяваха този хаос и го умножаваха безкрайно в огледалните си стени.
Аз извадих феест от колчана, сложих го на тетивата, исках първият феест да бъде моят и все пак закъснях – в небето пламна сияние, затрептя и се формира в огромен ухилен дракон с изумрудени люспи, на които беше нарисуван знакът на Сандина. Когато угасна, опънах лъка, прицелих кристалната стрела в звездите и разреших на тетивата да запее. Стрелата блесна далеч нагоре и аз превърнах погледа си в догонващ търсещ лъч, който я запали, превърна я в синьо-зелено кълбо с облачни вихри – Земята… После синьото се превърна в червено, а зеленото в оранжево, облаците изчезнаха и от образа на Земята се роди моят Марс.
Първият порив на бурята налетя върху музиката и празника, разбърка танците и разпиля във въздуха нашия смях. Бурята възникна така, както възниква нова звезда, от лекия вятър на лятото. Освети лицата ни с мълнии, разду дрехите ни, тласна крилете ни в светлия кипеж и завъртя всичко в себе си. Внезапно изчезна стабилизиращата сила на притеглянето и хората станаха искри – светулки, обхванати от порива на яростен вятър. Той ни понесе безтегловни, запрати ни надолу и отново ни издигна. Едвам успявахме да се задържим и налитащите от неочаквани посоки пориви отново срутваха неустойчивото равновесие.