Някой се изправи на носа на въздушния кораб, протегна ръка и бурята се подчини на ръката му, стана част от мелодията, която той засвири, и ние се превърнахме в ноти, понесени в хармонията на тази странна композиция, където въздухът танцуваше, а музикален инструмент бяха Дивите скали, подчинени на най-малкото движение на ръката му. Скалите се издигаха до едва чут звън, за да се срутят в кънтящ органов рев. Огледалните им струни пламтяха в заслепяваща цветомузика, блясъците на която летяха в хармоничния хаос на бурята и променяха цветовете на телата ни.
Музикантът скочи от кораба, силуетът му зачеркна за миг прожектора, потъна в летящата тълпа и бурята мигновено стихна, мелодията замлъкна в мига на най-голямото напрежение, когато звуците се пречупват. Едва сега почувствах колко са изморени крилете ми. Започнах бавно да се спускам надолу. Легнах на земята и затворих очи. Около мен шумоляха крилете на другите, които също се спускаха, тихи смехове и весели реплики, спомени за мигновението вечност, донесено от бурята.
– Кой беше това? – попитах, без да отварям очи.
– Не знам – отговори Тесели. – Но се досещам. Само един човек може да свири така…
– Не го срещнах никъде.
– Значи ще го видиш след празника.
Надигнах се и застанах на колене. Тесели лежеше по гръб, докоснах лицето ù и тя се усмихна като изморена птица.
– Защо си сърдит?
– Изгубих вибраената.
– Как така? – тя се изправи.
– Изпуснах я и вятърът я отнесе.
– А аз я хванах – засмя се някой над нас и един крилат човек стъпи на тревата. – Не ми се беше случвало да гоня летяща вибраена, но ти винаги носиш нещо необикновено, пришълецо. Ще ти я върна след малко, сега е мой ред.
Оребон се издигна в прожекторния конус. Никой не разбра кога започна да свири. Просто нещо ново напълни въздуха, възникна в пространството и трябваше да минат няколко секунди, докато всички осъзнаят: „Това е музика“.
Отначало той заля всички с бавния като свличащ се ледник бас, примеси го с щрайха на пролетните потоци и със звън разцепи леда. Подчинени на музиката, цветовете на Дивите скали избухнаха в камбанен ритъм и устремиха огнените си потоци към него, поета Оребон.
Никой не разбра кога започна да пее. Част от музиката – като нов инструмент, отначало просто звук, който се преля в мекия текстов вокал:
Над него пламна феест и нарисува две огромни очи, в които се отрази той – със свити криле, развята коса и ръка, танцуваща върху струните.
Думите свършиха, а музиката продължи да заглъхва и заедно с нея ослепяваха прожекторите на въздушния кораб, заедно с нея помътняваха искрящите люспи, угасваха светлинните пространства, по които бягаше текстът… И никой не разбра в настъпилата тъмнина кога поетът напусна кораба сцена. Просто сгъстъкът мрак, по-плътен от околния, се сля с тъмнината и когато прожекторите светнаха отново, Оребон вече бе част от кипежа – как да го откриеш сред празника на Сандина? Ярки феести отново разсичаха небето, стотици очи моделираха формите им, над нас се преплитаха слънца и очи, лица и тела, цветя и просто цветове, златист смях и медночервени сълзи, синкаво минало и лилаво бъдеще, странен и весел сюрхаос, през който едва прозираха ярките немигащи звезди. Моите феести един след друг потъваха в хаоса и ставаха част от него, придавах им формите на делфини и кондори, призрачни кули и спирални мъглявини, взривявах ги и отново ги свивах до нетърпимия блясък на свръхнови, разтварях ги и ги колапсирах в протозвездни яйца, за да създам нови Вселени… Около мен се засмяха приятелски гласове, бяха ме познали по моите феести. Обкръжиха ме толкова плътно, че погълнаха дори светлината.