Мартен протегна ръка към тетрадката, сякаш искаше да я затвори. Ръката му свободно премина през дървения плот. Самият той, до колене проникнал в леглото и спящия, леко прозираше в сутрешната полусветлина. Осемте момчета и момичета също мълчаха. Силуетите им слабо пречупваха светлината. Това не беше достатъчно, за да се разбере какво чувстват. До края на хроноафзията оставаха не повече от двайсет минути вътрешно време, но Мартен все не можеше да започне. Трябваше някой от младите да наруши мълчанието. И, както винаги в такива случаи, заговори Дориан:
– Не предполагах, че така ще изглежда, Мартене.
– Никога не можем да знаем как изглеждат чуждите сънища, Дори. Въпреки че сме психоисторици, въпреки че знаем чий мисловен свят посещаваме. Помните ли, когато изучавахме психомодела на средния двуизмерен човек от XX век, помните ли какъв въпрос най-често ми задавахте?
Елена леко и тъжно се усмихна.
– Трудно бихме го забравили, Мартене. Ние ви питахме действително ли само това са единствените типове личности, населявали XX век. Нито един ли не е пожелавал следващото състояние на света, в който живее – дори като илюзия, дори като мечта? Сега разбирам защо ни доведохте тук, Мартене. Този човек е от другите.
– Да – замислено продължи думите ù Мартен и погледна през прозореца, където малка градска птичка, напрегнала пухкавите си крилца, неподвижно излиташе. – Този човек е един от другите. Въпреки че нищо особено в детството му не го е предразполагало да стане такъв. То е било не по-малко скучно и безсъдържателно, отколкото на останалите. Възпитанието, на което е бил подложен, се е стремяло единствено да го приспособи към света, в който живее, да го научи да понася този свят, да го смята за единствено възможен. Но това не е станало. Хиляди дребни неща, едни от които незнаещи биха нарекли нещастен личен живот, а други – невъзможност да се реализира, са го тласнали по тази река на мисълта, в тази странна тъга по следващото, когато красотата е норма, а хармонията – същност. Тези неща, които ние бихме нарекли „отражение на законите на качествения скок“. Предчувствието за по-високото ниво на сложност, което съдържа в себе си всички предидущи неща – и много други, които никой не предполага…
Този човек е нещастен, приятели. От много гледни точки е нещастен. Той не познава събуждането сутрин с усмивка, в гърлото му е сухо и пясъчно, ставите му се нуждаят от мъчителна и насилствена гимнастика, за да могат да носят тялото през идващия на галоп ден. Вашият лек и грациозен ход на мисълта му е недостъпен. Неговите размисли се премятат тежко като воденични камъни, подгонвани от грубите тласъци на някоя чашка кафе, и то когато я има. Половината от деня му минава в задължителни мимически упражнения, маскиращи истинските му чувства, в разговори с хора, които са му непоносими, движение в строго определени граници – точни и скучни като рамки на некролог. С гаснещи сетива той дочаква вечерта, когато може да се събере с подобни на него – единствено тези разговори могат да му дадат енергия за следващия ден.
Този човек не е беглец, приятели. Той не бяга от мъчителното излюпване на своя свят, излюпване от костената черупка на предидущото състояние. Той е разбрал, че тази черупка няма да се пръсне без неговия удар отвътре. Голяма част от неговите представи за бъдещето са безпочвени или неоснователни поради липса на информация. Но те са енергията, която ще позволи на клюна да разбие черупката. И той нанася своите удари. Незримо, ежедневно, разсеяни в хиляди като че ли нищо не значещи разговори, идеи, убеждения и съзидания. Той почти нищо не знае за резултатите от своите действия. Не е убеден дали въобще имат резултат. Но по друг начин не може да живее.
Но този човек не е само нещастен, приятели. Той е и щастлив. Безкрайно щастлив от възможността да усеща около себе си света в цялата му двойственост – предидущ и следващ. От непрекъснатата необходимост да поддържа мозъка си в състояние на напрегнато търсене, моделиране, творчество. Всяка нова мисъл за него е малка скулптура, изваяна от собствен материал. Това е неговата Сандина, това е неговият Марс. Знаейки за всички малки страхове и компромиси на своя най-близък приятел, той открива в него чертите на своя Оребон, зад нервната некрасивост на приятелката си вижда чертите на своята Тесели… Той е безкрайно по-щастлив от мнозина други, които познават единствено щастието на притежаването, на правото на насилие над нещо, за което са мечтали. Тъгата по следващото го е научила да смята творчеството за единствено правилен начин на живот. Защото какво е творчеството, ако не един непрекъснат скок в предстоящото?