Мартен замълча и направи крачка напред. По лекото отклонение на светлината, падаща от прозореца, можеше да се отгатне, че той е приседнал на пода до леглото, за да се вгледа е лицето на спящия.
– Да – тихо каза Албин в отговор на неизречена мисъл. Мартен се обърна към него, но момчето отстъпи назад и мълчаливо се приближи до снимката.
– Какво искаш да попиташ, Албине?
– Още не съм готов – отговори момчето. – Почакайте, Мартен. Искам още да помисля.
Със същата усмивка Елена се доближи до Албин. Сложи ръце на раменете му и му каза нещо тихо. Албин също така тихо отговори.
– У мен възниква същият въпрос, Мартен – каза Елена. – Нека ви го задам аз.
Тя замълча, погледна към Албин и заговори отново:
– Мартен, аз също виждам, този човек не е беглец. Но бих искала да знам дали той е опазен от бягството. Този свят от съня му е прекалено красив. Знам, това е неговата защита срещу собствения му свят. Но няма ли да настъпи време, когато защитата ще стане толкова съвършена, че ще го затвори изцяло? Вие навярно сте проследили неговото бъдеще…
– Искам да допълня въпроса на Елена – наруши мълчанието си Албин. – Може ли той да се примири с мисълта, че прекрасната Сандина ще остане само зад неговите затворени клепачи, че песните от сандинския празник ще звучат само за него, че само той ще проследява своите феести?
– Албине – усмихна се Мартен, – твоят въпрос носеше отговора на въпроса на Елена! Една защита става истински съвършена не когато се затвори сама в себе си, а когато премине в атака. Още повече че този човек не е толкова добре защитен. Формалните логици на XX век биха нарекли това парадокс, но за диалектика ще бъде напълно естествен фактът, че тази беззащитност, тази отговорност към всеки и всичко, ударите, получавани в резултат на това, са му помогнали да създаде, да опази и да определи себе си. Да, Сандина съществува само в мислите му. Засега. Но в папката, скрита в това бюро, има два започнати разказа. Някога те също бяха само мисловни модели. От единия той ще се откаже скоро – ще го надрасне. Другият дълго ще остане незавършен, докато след две години неговата идея узрее толкова, че да роди роман. Поискайте го от Информаториума и ще откриете в него празника на Сандина. И още много други казани неща. Сега той едва ли подозира, че може да ги каже. Засега те са в него.
Мартен замълча, без да откъсва поглед от олющената цветна снимка на Марс. Младите около него стояха неподвижно, потънали всеки в собствените си мисли. За разговори тук нямаше повече време – хроноафазията свършваше. Когато спряха последните вибрации на дефазираното време, фигурите, пронизващи вещите и стените в стаята, помръкнаха, престанаха да съществуват в света на спящия.
А този свят оживя. Младият мъж на диванчето довърши сънното си примляскване – странното изражение на лицето му се оказа просто примляскване насън. Малката птичка зад прозореца успя най-после да отблъсне въздуха с пухкавите си криле и се понесе към небето. Заблуден слънчев лъч, отразен от витрината отсреща, се втурна през прозорчето и докосна шийката на флакона с лекарства. Сияние за миг напълни с вълшебство евтиното стъкло и го застави да пръсне по стените хиляди неуловими отблясъци, изменчиви и дъгоцветни като феести.
Виталертон
Посвещавам този разказ
на светлата памет на д-р Иван Димитров –
учения, мечтателя, изобретателя,
музиканта и незаменимия приятел
Следобедното слънце беше превзело бай Пешовите очила, така че валчестата му стригана глава вместо очи имаше две прозорчета, в които се плиска ослепителна лава. Асен докара поредната бутилка от серпантината и погледна очаквателно към зрителя си. Всеки ден по това време бай Пешо Моргата, една от най-незаменимите личности в болницата, заставаше неподвижно до купчината пълни кислородни бутилки и с леко отворена уста, с нечовешко търпение изчакваше, докато всички бутилки захапят резбите на преходниците, за да може да поведе разговор.
Общуването бе слабото място на бай Пешо – лекарите обсъждаха с него само качествата на труповете, а сестрите, санитарките и другият обслужващ персонал смутено или шегаджийски избягваха контакта: за тях той беше ако не самата материализирана смърт, то поне някакъв неясен неин символ. Асен неведнъж бе забелязвал как някоя дебела санитарка, след като се ръкува по необходимост с бай Пешо, скришом избърсва тлъстата си мазна длан в бялата престилка – не че чак толкова, но за всеки случай. Асен бе един от малкото работници в болницата, които никога не избягваха монолозите на бай Пешо – от една страна, беше свободен от споменатите предразсъдъци, а, от друга, неграмотният байчо го забавляваше със селската си склонност към философстване, имаща връзка с философията само поради интереса към живота и смъртта.