Скоро всички необходими кранове бяха завъртени и от пристройката се разнесе познатото свистене, което за един опитен кислороден техник означаваше, че всичко е в пълен ред. Асен беше именно такъв. Това, че е прекъснал студент по медицина, знаеха само няколко души – останалите го викаха Асо Кислороднио.
– Асо си е добре, нали? Кислороден техник да си на тези времена, ей!
Без да се обръща, Асен знаеше, че това е Христо водопроводчикът, който в този момент стремително пренася зад гърба му големия си крив нос и двуметрова тръба цол и половина.
Бай Пешо прие казаното като сигнал за разговор.
– Кво става? И днеска ли, че ги поиш? – кимна той към кислородната станция. – И да ги поиш, и да не ги поиш, все ша са куртулисат.
В неговия универсален речник „да се куртулисат“ означаваше или да се успокоят, или да умрат. За него кислородната машина не беше по-различна от механизираната доилка на село, само че тук вместо мляко в устата на болните се подава кислород под налягане.
– Абе, кво да ги правиш? – отвърна му в същия стил Асен. – Ами ако не се куртулисат? И почнат да пишат оплаквания?
– Ша са куртулисат те, ша са куртулисат! Като им зашия мозъко в корема, всички се куртулисват! – обещаващо се усмихна бай Пешо и почеса стригания си череп с бавни дебели пръсти.
„Мозъко в корема – криво се усмихна Асен. – Тоя некрофилософ съвсем нахитря.“ Придърпа с крак един празен сандък и седна – все пак бутилките, макар и малко на брой, тежаха по осемдесет кила всяка. Бай Пешо сметна това за покана и намести мащабното си седалище на съседния сандък.
– Ти кво мислиш, Асо… – започна той, но точно в този момент през порталната врата се разнесоха оглушителни звуци от клаксони. Асен отпусна схванатите си ръце и се вгледа. Там ставаше нещо интересно. Откъм левия ъгъл на патологията беше излязла кола, отнасяща поредния клиент на бай Пешо в неговия последен път. От другата, по-широка врата щастливи родители с нов „Трабант“ изнасяха новородената си рожба.
Колите не можеха да излязат от двора на болницата, защото улицата беше задръстена от сватбена колона, очакваща зелен светофар. Кърпички върху антените, дантелена кукла с глупави стъклени очи, младоженци с полупиян от значимостта на събитието поглед, който зареяно плъзва по киселата физиономия на шофьора, возещ мъртвеца, по щастливите лица на младото семейство, обзавело се с бебе, и отминава нататък. Светофарът най-сетне им влезе в положението и даде зелена улица. Сватбената колона изтече по пътя си, двете коли също изчезнаха – всяка в своята посока.
„Те ти тебе философия на живота и смъртта, бай Пешо“, помисли си Асен и погледна към моргаджията. Той бе застинал неподвижно и само недоволното пукане на сандъка под него издаваше живота в тежкото му тяло. Слънцето, скрито зад острия ръб на покрива, беше изтеглило лавата си от очилата и там сега примигваха две късогледи, смешни зад оптиката, безсъдържателни очи. Беше ясно, че той е в състояние да седи така половин час, че и повече, преди да произнесе следващата реплика. Сякаш такива явления като полета на времето нямаха нищо общо с него. „Никога няма да науча как тече животът в подобни хора“, помисли Асен и се надигна със сладко протягане. До края на работното време оставаха петнайсет минути – тъкмо да се преоблече. Смъкна синята престилка и лениво я понесе към вратата на кислородната станция.
Протегна ръка към закачалката – и замря. Нещо допълнително се беше прибавило към равномерното съскане на кислорода. Метално скърцане, леко пропукване на лист, разпъван от страхотно напрежение. Това напрежение като вълна навлезе в паметта на Асен – някъде там беше записано, че този звук е опасен. После времето започна неимоверно да се сгъстява, понесе го по стълбата към долната компресорна стая, откъдето идваше звукът. Надолу, през едно, през две, през три стъпала, завой, два метра коридорче, врата, боже мой, сега пък и ключ, ключа за осветлението… да!
Погледът се стрелна през стаята. За изостреното внимание бе ясно – цистерната! Двуметровата цистерна за сгъстен въздух, която сутринта включиха към новоремонтирания компресор. Тя издаваше този странен звук. Манометърът с червено ограничение за пет атмосфери сега докосваше с езичето си цифрата девет. Беше достатъчно за очите, но не и за мозъка, който никога не се доверяваше на рефлексите. Асен с ужас следеше бавните си разсъждения – какво да се направи, дявол да го вземе, кое да изключа по-напред, компресора ли, глупости, той е нагнетил достатъчно, ще гръмне, въпросът е кога, дали да не изключа поне тока, че ще стане късо… Животното у него, шибано от инстинкта за самосъхранение, вътрешно усещаше как металът на корпуса едва издържа, докато ръката с бавно като в течност движение се протяга към шалтера, но не го достига.