– Да?
– Я зарежи!
– Какво да зарежа? – все още с добре докарана изненада попита лекарят.
– Ние с теб от колко време се познаваме? – отвърна с въпрос Асен.
– Има-няма половин година вече.
– И какво правим всяка седмица в петък следобед?
Иван криво се усмихна, потиснат от неуместността на разговора.
– Чешем си езиците и гризем кокалите на родната медицина.
– И как ме наричаш, когато те ядосам с разсъжденията си?
– Най-добрият философ сред медиците и най-добрият медик сред философите…
– Е, тогава защо смяташ, че не мога да бъда философ, когато става въпрос за собственото ми телесно състояние?
Младият лекар мрачно заби поглед в папката.
– Работата е там – с тих извинителен глас продължи Асен, – че дойдох в съзнание, без да дам веднага външни признаци за това. Чух разговора ви. Съгласи се, достатъчно разбирам от медицина, за да преценя, че преходът в най-добрия от световете ми е почти сигурен. Или както казва доктор Калчев: „Само чудо на вътрешна мобилизация би могло да го спаси…“ Ваньо!
– Да? – отвърна другият пряко сили.
– Приложи ми виталертона.
Пребледнял, младият лекар впи пръсти в края на леглото и отчаяно зашепна:
– Не, Асо, не искай това от мен, моля те! Знаеш, експериментите с виталертона сега започват. Само на животни е изпитван! Знаеш, че има законен ред за разрешаване на експеримент върху човек! Не мога. Асо!
– Знам, Ваньо! А ти знаеш, че нямам друг шанс. В най-добрия случай, който е почти невъзможен, ще остана полужив инвалид, като разтегля смъртта си във времето. Дай ми шанса, Ваньо!
– Как мислиш, че ще живея после, ако стана виновник за смъртта ти?
– Ваньо, не ме заблуждавай. Сигурно си забравил, че веднъж ми обясни принципа на действие на виталертона. Създаване на фантомна върхова алертност, което ще рече, че лекарството вгражда в организма еталонна представа за най-съвършеното му състояние, като по този начин мобилизира всички резерви за постигането му. Виждаш ли каква памет, Ваньо? Виталертонът не може да причини смърт!
– Смърт не, но психични увреждания…
– Психиката ми е здрава.
Младият лекар дълго не отговори. Стана и с малко смешната си клатушкаща се походка отиде до прозореца, погледна бързо навън, сякаш клъвна гледката, не откри там нищо утешително и се обърна към очакващото лице на Асен.
– Усещам, че ще направя грешка, но ти си прав, не мога да ти откажа. Сигурно е прав и Петров, че няма да стана истински лекар и по-добре да си седя в лабораторията.
Той помълча и сухо добави:
– Приготви се за петдневен сън. Довечера ще ти бия виталертона.
„… 17 май – първи ден от лечебния цикъл. Ускоряване на пулса, кръвното налягане е близко до нормалното. Признаци за активна кръвотворна дейност на костния мозък. Кървенето на раните престава.
На 18 и 19 май почти всички рани се затвориха. Признаци за срастване на костите, възстановяване на повредените органи. Температурата на тялото все още е висока…“
Химикалката засече и лекарят припряно започна да търси нещо за писане. Дори и молив, все пак чернова е. Сега да запише най-важното, после ще дойде протоколът с всичките подробности. Сега – главното, процесът, промяната! Веднъж да се събуди Асо. Първо ще го попита как е било на оня свят. И Асо, разбира се, ще почне да разправя как две сочни ангелици отнесли душата му в рая, но било затворено и трябвало да чака приемния час… Ох, най-сетне молив!
„На 21 май – последен ден от лечебния цикъл – организмът на болния изцяло се възстанови. Честотата на пулса спадна, приближи се към нормалната. Температура: 36,8°. От раните не са останали даже белези. Всеки момент трябва да се събуди…“
– Докторе, събуди се! – още преди да отвори вратата, извика отвън санитарката. В гласа ù имаше не толкова радост, колкото страх, и лекарят изненадано се обърна.
– Влез де, Марче!
Санитарката вмъкна килограмите си в кабинета и се облегна на стената. Заговори бързо:
– Той се събуди, докторе, стана!
– Стана ли?!
– Да, разхожда се из стаята, спира пред огледалото и… гледа!
В последните думи имаше толкова ужас, че Иван усети как го побиват тръпки.
– Как гледа?
– Ами… така! – опули се санитарката, мъчейки се да покаже как гледа Асен.
Изразът ù беше такъв, че лекарят решително я заобиколи и изскочи в коридора. Санитарката го последва, без да престава да говори, но Иван не я слушаше, изпълнен с необяснима тревога, дори страх.
Той помоли жената да остане навън – пък и тя явно нямаше желание да влиза повторно. Затвори вратата и потърси с поглед Асен.