Знам, че нямаш търпение да научиш какво всъщност съм сънувал през тези пет дни. Нелепо ми звучи – сънувал. За мен този сън беше реалност, Ваньо, истина. Но аз не мога и не трябва да го описвам.
Не мога – защото думите ме отвращават със своята безпомощност.
Не трябва – защото съществува макар и малка вероятност да постигна образа на истината, и за теб, както и за всеки, който го прочете, да се захлопне капанът, в който попаднах аз.
Виталертонът прекрасно разговаря с тялото, Ваньо. Всяка ранена клетка чува неговия хипнотичен шепот, възмечтава съвършенството си и обединила усилия с другите, прави чудесата на самоизграждането. Като при танца на нестинарите, които не усещат огъня, като при Христовите стигматици, които всяка година образуват кръстните рани на Христос по тялото си… И това става с всяка клетка, с всеки орган. С целия организъм. А част от него е и Мозъкът – не по-прост от самата Вселена, изоморфен на Нея. Изтъкан от безбройни преплитания на безкрайното и крайното, осъзнатото и неосъзнатото, от действително и желано. Тук се отваря капанът, Ваньо! „От земна кал и звезден прах, духът със тяло е омесен…“ – помниш ли Пламен Цонев? Духът и тялото са в непрекъсната обратна връзка. И всичко, което придобива тялото, стократно усилено се подхваща от разума. Особено като става дума за фантомите на желаното по-съвършено. Тези фантоми ме довършиха, Ваньо.
Пет дни, а може би пет години, може би пет живота, аз бях друг. Движех се с красота и ловкост, спрямо които вашата красота и ловкост са като гърчовете на паралитик, който разплисква чашата вода, докато я поднесе до устата си. Външността ми беше същата – знаеш, че винаги съм минавал за красив мъж, – но всяка черта на лицето ми, пречупена през призмата на единствено възможното си съвършенство, стоеше до другите в хармония, за която няма названия. Както няма названия за сетивата, чрез които вкарвах света в себе си. Водопади от образи, в сравнение с които така нареченото зрение е като опипването на слепеца. Океан от звуци, в който обичайният слух е сетивна локвичка. Сетива, сетива, осезания и предчувствия, имащи стойност на познание…
И всичко свърши, Ваньо! Когато – според вас – се върнах към живота, светът угасна за мен. Сякаш някъде високо в небето бяха отвинтили слънцето и на негово място светна жалка електрическа крушка. Хилядите ми сетива сякаш потънаха в глухота – не можех да осъзная, че просто вече ги нямам.
Отново ги нямам!
Бях пред огледалото, Ваньо. Видях каква е външността ми.
Видях какви движения съм обречен да правя.
Почувствах как ми предстои да осезавам света, досетих се как ще оценявам хората около себе си отсега нататък.
И разбрах какво трябва да стане.
Не се сърди, Ваньо. С някаква част от здравомислието си долавям, че това е предателство спрямо теб, спрямо реалния физически свят с неговите борби, спрямо участието, което бих могъл да взема в тях. Но вече не мога да направя друго.
А сега – сбогом, всяка секунда живот ми донася болка, несравнима с физическата. Приеми моето състояние за ненормалност, живей и работи – виталертоньт трябва да се изследва докрай. Нали и животните също се нуждаят от лечение? Те не са обременени с разум и докосването до съвършенството няма да ги убие. Приеми станалото като смърт на Христов фанатик, който умира от кръстните си рани.
Предсмъртната или първата болка
(в съавторство с Георги Арнаудов)
На Калин Ненов
– за вдъхновението и топлината
Умиращата ракета разора почвата, разсече тялото си в острите мечове на скалите, пропълзя няколко километра по нощната равнина и затихна. Сърцето ù няколко минути стягаше магнитните си мускули и като че ли успя да победи кръвта. Но пирова беше неговата победа; ослепителната кръв стопи изтощените стени, плисна навън и сърцето избухна с цялата плазмена ярост на ентропията. Озари равнината с последния си, вече несъзнателен факел и се примири със смъртта.
В тялото на ракетата още живееха отделни клетки, които агонизираха, изгубили връзката с разбития кристален мозък. Когато бледото слънце започна да се разгаря в небето, от разкъсаните тръби плъзнаха отровни изпарения, разляха се във въздуха и потекоха по равнината. Техният разяждащ дъх накара тревата да се стегне и да потъне в почвата. Храстите пожълтяха, свиха се на кълба и се затъркаляха по-далеч от опасното място. Последва ги стремителен жив килим от изплашени насекоми. Едно дърво изтръгна корените си и запълзя към хоризонта.