Няколко минути се борим и преследваме, после лягаме един срещу друг и очите ни горят, а в телата се разлива почивка.
– Защо си мокър?
– Един гейзер избликна точно под моя дом – смее се Ушуар. – Сега живея по средата на езеро и сутринта го пресичах с плуване.
– Откога плуваш облечен? – прихвам аз и изстрелвам в косата му кръгло кафяво семенце. То е бодливо и Ушуар сърдито съска, докато го изскубва от гъстите джунгли на главата си.
– Бях сънен, когато излизах, не забелязах промяната и от вратата паднах в езерото.
– Добре си се освежил.
– И още как! Пресякох езерото по-бързо от твоята окаяна ракета. Не бях чувал за такова нещо – езеро на върха на хълм.
– В нашите планини има…
– В нашите също има, Витане. Само че ти правиш голяма чест на моя хълм, ако го смяташ за планина.
Най-сетне той изтръгва семенцето и го хвърля по мен. Но аз все още съм чужд тук: бодливото топче, докоснало косата ми, отскача назад и потъва в тревата.
Животът тук е активен. Няма просто пасивно присъствие и незабележимо дългогодишно изменение. Животът на Фиорин напомня за себе си непрекъснато и непривично за мен. За него съм чужд – с тревата и храстите свикнах, но дърветата продължават да се дърпат от мен, животните ме гледат с подозрение, а с хората разговарям главно чрез посредничеството на Ушуар и децата му.
Впрочем… с хората е по-сложно. Не мога да си дам сметка дали те странят от мен, или аз от тях. Тук всичко е сложно и ме изморява много. Прекалено съм урбанистичен в сравнение с тях. Твърде са различни нашите понятия – техните са емоционални, моите са рационални. В моя език има повече термини и по-малко образи; при тях е обратното. Тук всеки като че ли говори на различен език, но всички го разбират.
Освен мен.
– Така се получава, Ушуаре… Говорим за едно и също и пак не сме наясно един с друг. Може би няма да се разберем изобщо – така мисля понякога. Чужд в чуждия свят, ограден със съчувствие, което ми е най-малко нужно, но е единствено достъпно за мен.
Ушуар повдигна вежди.
– Има много непонятни неща в теб и едно от тях е това, което ти каза сега. Защо изкуствено пресилваш нещата, Витане? Знам, твоят разум трудно допуска в себе си околния живот. Защо е така – себе си запитай, не мен. Дали твоят свят твърде дълго и мъчително ви е раждал, за да се отчуждите толкова от околното?
– Кой знае… Може би просто твърде дълго сме живели сред машини?
– То е същото. Заместители на природата; мъртъв океан от метал и хладнокръвно знание, прекрасно само по себе си, но чуждо дори и на вас.
– Не пресилваш ли този път ти нещата, Ушуар?
Той ме погледна дълго и странно, обърна се по гръб и в очите му се отрази бяла слънчева искра. Каза бавно:
– Така е. Научих се от теб навярно. Да, от теб. Обичам новите игри на мисълта и това ме подведе за малко. Но слушай, светът е огромен и всеки иска да знае за раждането и живота на всичко, нали? Всеки тръгва с това искане и всеки проправя път към основите.
Той скочи, наведе се над мен.
– Ще ти разкажа какво знаем ние за възникването на света. После ти ще ми разкажеш същото и ще намерим общност в разказаното, нали?
Няколко секунди обмислях, превеждах си внезапното му както винаги избухване, за да разбера все още необичайния начин на говорене.
– Ти искаш да вземеш за основа моделите на развитието, за да откриеш в тях общи елементи? (О, небеса, какъв кошмарно изречен въпрос!)
– Но да! – възкликна Ушуар. – Толкова сложно повтаряш думите ми, че дори се усъмних в това, което съм казал! Ти се стремиш да подредиш всичко, без дори да знаеш необходимия порядък. Страхуваш се от хаоса; а хаосът е част от света! Без него не може, той съдържа в себе си океаните на вселената така, както нито един неин елемент не би могъл да ги обедини в едно. От хаоса извират океаните, които раждат нови океани. Първите са били безкрайно далеч, в тях са присъствали песента и болката, когато хаосът се е разделял на съставящите го частици. Кипеж, безкраен кипеж, океан от частици, все по-сложен, многоизмерен, все още носещ в себе си хаотично движение, но вече над основния хаос. И сливане, бързо като любов, въпреки че любовта е била още много далеч напред, като перспектива, като стремеж към сложното развитие. Малки сливания, после големи и от мъртвия океан се ражда топлината, стотици, хиляди, неизброими ядра топлина – и новият безкраен океан на светлината! А онзи, хладният, също в кипежа на сливането, завърта студени ядра около тези, които вече са станали звезди – и ето го света, още нов, още пресен, още безжизнен, но вече готов за живота! За нас!