Ушуар затанцува в ритъма на разказа си, заговори с пантомимичния език на тялото и показа всичко, което бе казано с думи – кипежа, сливането, нарастването, разпадането и новото сливане, избухването и горенето, раждането… И извика някъде отдалеч:
– И всеки свят поражда нови океани, микроскопични частици от огромната вселена, но свои и посвоему безкрайни: океани въздух, вода и светлина; и частици, които пораждат малките живи ядърца – бъдещите ние! Хиляди разкази, още неосъзнати, но вече натрупани тези ядърца, предавани от едно на друго, допълвани в усложняването. Първите, които излизат на сушата, а после и онези, които отново се връщат в океана. Първите стъпки, първото разбиране с околното – и вече се ражда разумът, вече извира океан от думи, светът се изпълва с говор и мисъл, очите го поглъщат, за да го познаят, ръцете го познават, за да го променят! Първите грешки и първите уроци, прадедите основават правнуците си, светът подбира нас, а ние подбираме и шлифоваме света, дори му даваме име, после понятие, разбиране и нов живот, нов океан, в който старият се влива като малка капчица. И отново разказите, които са вложили в себе си първите ядърца, ни тласкат към познание на големите океани, които някога са били недостъпни и немислими!
Той грабна два попаднали под пръстите му камъка, удари ги и те изтръгнаха дълъг и дълбок звук. Потърка ги, за да улови тона, и засвири на хиляди инструменти своя разказ, придаде му нови измерения – продължителност, дълбочина, агресия и спокойствие, избликване, разливане, напускане и връщане. Завъртя се около мен в търсене на нови инструменти, удари с крак близкия храст и храстът закънтя като камбана, музиката на камъните я преля в чиста висока мелодия, която се вплете в брадата на Ушуар и го накара да засвири с уста… После той захвърли камъните и звънът им в тревата се превърна в точка на необикновения многомерен разказ.
– Това е повърхността – каза Ушуар. – Леките вълни върху езерото, които блестят с отразено слънце. А дълбочината е толкова сложна, че всеки пласт иска отделен разказ. Би ли изброил пластовете? Ти знаеш колко е сложен нашият Фиорин, знаеш и Земята. А колко фиорини и земи има вселената, и нима само от тях се състои? Колко пласта можеш да наброиш в трите измерения, достъпни за нас? Безкрайно, безбройно, вечно – единствените определения за вселената! Светове, измерения, продължителности и варианти – малка част от недостъпното! Но невъзможното е винаги възможно и животът не е заложил в себе си думата „недостъпно“, иначе не би бил живот, нали?
Не отговорих. Изправих се и тръгнах. Моето отражение се огъваше в блестящата трева. Слънцето ме галеше тихо, вятърът отвяваше лъчите му и не им даваше да се сгъстят в жега. След няколко минути разбрах, че вървя към разбитата си ракета, и от това ми стана неприятно. Разбрах, че подсъзнателно съм искал да избягам оттук. Старата реакция – бягай от непонятното, за да запазиш своите ценности, макар и вече обезсмислени. Твърде дълбоко навярно е заложен в мен страхът от преразглеждането на себе си. А точно себе си трябваше да преразгледам…
Обърнах се и тръгнах към езерото. Ушуар ме догони и известно време вървя мълчаливо, после попита:
– Обидих ли те?
– Не.
– Не е истина, чувствам го.
Не отговорих. Прохладата на езерото вече ми напомняше за него самото, блестящо през гъстите дървета и храсти. Листата любопитно ни проследяваха и шушукаха зад нас като добродушни бабички, заети с безобидни сплетни на припек.
– Не си ме обидил, Ушуар, чувствата ми са сложни. Ти подложи на съмнение моята система от оценки, която сега трябва да разграфявам по нови еталони. И никак не ми е леко…
Вълните на езерото вече докосваха босите ми крака. Седнах на брега, намерих плоско камъче и го хвърлих успоредно на водния блясък. „Трин… трин… трин…“ – три, шест, осем подскока, осем кръгли вълнички върху равното езеро.
– Затова нека отложим нашия разговор за утре, Ушуар. За мен светът вече е нов и още не мога да ти разкажа за своя поглед върху него…
– Жалко – каза Ушуар. – Тогава ще трябва да говориш с други. Жалко, че аз няма да знам.
Учудено го погледнах, но той скочи във водата, гмурна се и излезе на брега с яркото подводно цвете „канда“. Дъгоцветните му преливания ме хипнотизираха и аз протегнах ръка към него. Но пръстите ми трепереха, цветето се изплъзна и скочи във водата. Проследих го с поглед и забравих за думите на Ушуар.