Баюн не отвърна. Нещо в него се размърда, надигна се, заинтересувано наостри уши и го накара да потърси с поглед непознатия. Откри го недалеч от бара в компанията на енергичен шишко. Подпрян на огромен декоративен свещник, той увлечено слушаше вица на събеседника си.
– Отива той в Контролицията и разправя: „Така и така, изчезна ми жената“. „Добре де, викат му, опиши я.“ „Ами, вика той, висока е…“ – разказвачът посочи с ръка някъде на равнището на гърдите си – „широка е…“ – ръцете му се разлетяха, за да очертаят могъщи рамене – „а носът ù…“ – дланта му погали въображаем нос с невероятни размери. – После дълбоко се замислил и махнал с ръка: „Абе кво ще я търсите!“.
Непознатият ентусиазирано зацвили. Баюн ясно прочете изкуствеността на смеха му – защо да не ти се посмеем, глупако, щом си ни нужен… Този човек определено го тревожеше. Тревожеше го и кръглото му, напукано от вертикални бръчки лице, върху което големите чувствени устни изглеждаха като поставени допълнително. Не му харесваха отворите на малките пронизителни очички, които в определени ситуации могат неуловимо да се превръщат в късчета мътно стъкло. При бурния престорен смях те съвсем потънаха между бръчките. Главата на непознатия заприлича на изсъхнал, сбръчкан плод.
Баюн най-сетне можа да отклони поглед. Предписанието повече не се интересуваше от непознатия. Около масата се бяха събрали седем-осем души, които начело с Теракол очакваха от него обещаното „нещо интересно“. Предписанието пое инициативата. Баюн следеше отстрани игривата логика на разговора си, учудваше се на остроумието в своите реплики, на способността да се пренагажда към всеки един от събеседниците. Не можеше само да долови Целта. Тази безпомощност събуждаше в него мисълта, че трябва да направи нещо, например да млъкне рязко в средата на фразата, да прекрати тази недостойна словесна еквилибристика, да стане… нищо. Решимостта идваше на вълни и изведнъж изтичаше някъде навътре, оставяйки след себе си леко болезнена празнота. Когато го оставиха на спокойствие, Баюн стана и погледна към Халбун. Командорът на Вечинтската въздушна гара кротко похъркваше на стола си. Пилотът уморено се усмихна и се запромъква към изхода. В ушите му шумоляха интимни разговори: „Драги мой, сега положението е в твои ръце. Като го притиснеш с онези акции, дълго няма…“, „… какви деца, какви деца само! Казвам ù вчера, защо ти е нов модел, старата още вози, а тя: Старец, вземи се стегни, нали пред хора се явявам, и теб излагам вече…“. Недалеч от тежката, безвкусно обкована с черно желязо врата на салона семейство Теракол обсъждаше нещо, изглежда от жизнена важност. Господин Теракол оживено кимаше в такт с думите си. При неговия ръст това движение изглеждаше като че ли кълве главата на своята съпруга, която в отговор вадеше и прибираше подобната на чекмедже месеста долна челюст. С безразличен поглед на човек, който търси тоалетната, Баюн мина край тях. Вратата отсече пъстрите шумове на залата.
Едва когато нощният въздух лъхна през яката на мундира, съзнанието му се проясни достатъчно, за да си зададе въпроса: защо беше необходимо това прибързано напускане и закъде трябваше да бърза толкова? Отговорът не закъсня. Ръката, тласната от вътрешен импулс, извади часовника от нагръдния джоб. Наближаващите полунощ стрелки сочеха: Йохат!
III. Криза
Тръгна към града пеш. Имаше достатъчно време. Под краката му равнодушно мълчеше невидимият път и изтичаше в меката пролетна нощ. Беше сезонът, когато в небето са и двете луни – когато хладната равномерна светлина на Зун се смесва с тревожния пурпур на Себенера и връща древността на Нангаруза – старото име на тази страна, сега запазено само за голямата пустиня в средата на континента. Според езическата нангарузка вяра любовта се раждаше тогава, когато мъжът Зун се срещне в кристалния нощен купол със своята Себенера. Това означаваше пролет, движение и трескаво търсене, неспокойно напрегнато чувство за обновление на досадното прохладно битие на отминалата зима. Да, езичеството изчезна, смазано от настъпващата Единна същност. Много монарси паднаха, нови правителства и религии идваха, но пролетите оставаха същите – мъжът Зун намираше своята Себенера, спокойният хлад закипяваше от тръпния пурпур и дълбоко под здравия разум се надигаше тревогата на онези стремежи, които някога бяха породили езичеството и неговата любовна поезия.
Баюн не познаваше тази поезия. Носен от Предписанието, той наближаваше града, без да се разсейва от магията на околния пейзаж. Мисълта за предстоящата среща с Йохат отново бе изтласкала на повърхността спомена за Демона.