Опозна първото оръжие само няколко часа след началото на сражението. Притичваше успешно между окопите – снарядите с изкуствен интелект се взривяваха на безопасно разстояние. И двете воюващи страни печелеха луди пари от фронтовите шоуспектакли и се съобразяваха с конвенцията за опазване на журналистите оператори, които носеха на главата си сферорамния видеозон и записваха всичко в заобикалящата ги полусфера.
Смяташе да претърчи до една малка скала, която можеше както да го предпазва от слепи шрапнели, така и да бъде опора за по-висока гледна точка. Но успя да направи само три крачки. „Луу-уп“ – глухо въздъхна пространството наоколо. По нищо не приличаше на взрив и това отначало не му направи никакво впечатление.
После всичко се промени. Появи се ЗНАНИЕ – то го хвърли върху земята и вкопчи пръстите му в най-жилавите бурени, които можеха да напипат. ЗНАНИЕТО беше абсолютно и безкоментарно – гравитацията е само една измама, всъщност той е закрепен върху това тревисто поле като хлебарка върху таван, а под беззащитния му гръб се простира бездната на километри атмосфера, след която започва още по-враждебната бездна на озъбените звезди. Чу пронизителен звук, подобен на свинско квичене, възкачен на най-ужасната си нота.
Трябваше му време да осъзнае, че този звук излиза от сгърченото му гърло. Знаеше, че не е голям смелчага и много пъти бе изпитвал страх, но не можеше да си представи, че такъв страх е възможен. Целият свят беше изчезнал, обезсмислени бяха всичките му тревоги, останала бе само мисъл-представата „Падам!“ и от нейната ужасна реализация го деляха единствено тези жилави бурени, в които бе оплел краката и вкопчил ръцете си. Но те не издържаха вече тежестта на тялото му. Усещаше как бавно и неумолимо се изплъзват от пръстите му – много бавно, практически невидимо, но рано или късно щеше да стане, нали?!?
Някъде дълбоко в ума му остатъците от разум се опитваха да надвикат паниката, но техните безпомощни убеждавания, че всичко това само му се струва, че той всъщност се е проснал върху фронтовото поле и без никаква видима причина квичи като заклано прасе и скубе с пръсти тревата, нямаха никакво значение, нямаше кой да ги чуе. Най-накрая мозъкът му не издържа на конфликта между представи и реалност и го потопи в блажено безсъзнание.
Това изглежда го беше спасило. Внимателно се изправи на крака, готови всеки момент да го върнат към спасителната земя, и бавно се огледа наоколо. Чувствата му бяха напълно изстискани и равнодушно плъзна поглед по разхвърляните части от войнишки тела. Единственото, което привлече вниманието му, бе самотната ръка, откъсната от лакътя, която в дланта си стискаше повреден медиен лист, където по половината страница слабо светеха думи. Това беше нещо, нарушаващо реда на нещата. Разкъсаните тела бяха в реда на нещата. Светещите думи – не. С педантичността на автомат внимателно изтръгна листа от сгърчените пръсти и го прибра в джоба си. В мозъка му като че ли блуждаеха само физиологичните команди, с които управляваше краката си да крачат и очите да виждат. Колко време и защо бе прекарал така не би могъл да каже. Пейзажът наоколо за изпразнения му мозък имаше съвсем нов смисъл – набор от предмети и неща, които могат да са или да не са заплаха. Затова когато погледът му се спря в гъстата стена от мъгла между два хълма, той я възприе като уютна пазва, скрита от очите на врага, място, където нещата, щом не са видими – не са и съществуващи.
Вървя из мъглата все така неопределено дълго. Нямаше пространство, нямаше и време. Когато видя пред себе си осветен отвътре прозорец, възприе това и като край, и като начало. Намери вратата. Почука. Отвори му Тя. Назова се Лоана. Как и защо на фронтовата линия съществуват тази къща и това момиче? Нямаше такива въпроси, те бяха от някаква друга вселена. Тя го покани вътре. Почисти контузиите му. Пиха зелен чай. Стаята наоколо съществуваше като цитат от друг свят. И разговорът им, и сближаването им също бяха цитати от друга реалност, да не говорим за невероятния миг, когато усетиха телата си впити едно в друго.
И на сутринта все така безметежен, той се вглеждаше в бисерните капчици под долната устна на Лоана и си мислеше за десет мили безметежни неща едновременно. Някъде отдолу, под дебелите слоеве безметежност в душата му, като писък на комар се опитваше да пробие до съзнанието му нещо като: … небесна война… абсолютен мир… небесна война… абсолютен мир… и образът на едно тяло, лежащо безпомощно по гръб на бойното поле, с широко отворени очи – вперени в звездите, но без да ги виждат.