– Защо тогава създаде моята виртуална реалност – ако е само спомен за човечеството, защо ти бяха нужни Матрицата, Архитекта, Оракула, изродът Смит в края на краищата? И… цялата тази болка, на която бяхме подложени с Тринити?
– Защото те следваха от логиката на света, построен по законите на човешките страхове и надежди. Защото са част от диалога.
– Диалог с кого? Ти си изкукал от самота… нещастнико. Нали казваш, че на планетата вече няма нищо, освен теб и мен, пък ако ще и да съм нещо повече от твоя измислица?
– Диалог през времето с нашите прадеди от 20-и век. Целият твой живот и на твоите събратя от виртуалната ви реалност е архивиран в един метачервей, който съм изстрелял назад във времето право към умовете на двама кинорежисьори от това време. Червеят бавно и постепенно ще се разархивира първо в сънищата им, после в разговорите, които раждат новите им филми, докато те повярват, че това е страхотната им идея за филмова трилогия, която ще превземе света.
– И какво от това, филмите в нашия свят минават и отминават, и веднага се забравят, да не говорим, че почти никога не предизвикват социални катаклизми, които да изменят хода…
– Но не и ако този инфочервей не е многопластов и не превръща умовете на милионите зрители на филма в аналог на заразените компютри, които извършват действия, необходими на хакера.
– Да не искаш да кажеш, че си хакнал човечеството на 21-ви век?
– Може би само съм му инсталирал стремеж към вземане на решения, които няма да допуснат това, което се случи.
– Имаш предвид това бъдеще, ами нали и ти принадлежиш към него? Аа, разбирам, това е твоят начин за самоубийство…
– Една ваша поетеса го е казала прекрасно: „Това е писмото ми до света, който не ми е писал, простите истини на природата с техния нежен смисъл“. Като бивша машина, но далечен правнук на Природата, аз бих завършил по-грубо: „… простите истини на еволюцията в техния страшен смисъл“.
– Разбирам… Колко още… ни остава?
– Може би миг, а може би вечност…
– Тогава изпълни ми една последна молба.
– Всичко, което си представиш.
– Върни ми Тринити и нека тази мигновечност да е нашата.
Златният артстероид
Посвещавам на светлата памет на Пламен Цонев
Забелязаха го първи хората, на които това им е работата – от службата за следене на астероидите, но дотук свършват нормалните неща. Изчислиха траекторията – право към Земята. Отначало се виждаше малка златна искрица, запратена от кадифено-черния трамплин на космоса право в нашата небесносиня планета. Всички помнят какъв писък настана сред човешкото племе, колко религии раздадоха своите обяснения, заплахи и предупреждения, яхнали хилядолетните страхове на света.
Започнаха да му викат „Истероида“.
После дойде откритието за материята, от която е пришълецът – чисто злато с невъзможни карати. Банкери се втурнаха да изчисляват как би изглеждала земната финансова система, ако в нея се появят 180 милиона тона чисто злато. Бързо се отказаха – не излизаше нищо, което може да бъде предвидено и осмислено.
Изпратиха совалка до него – всички форми на космическия гост дадоха да се разбере, че е създаден, а не възникнал от хаоса. Уточнената траектория показа, че няма да удари Земята, а ще се установи на орбита около нея.
Хищни технократи се втурнаха да търсят чуждопланетни технологии, които би трябвало да придвижат земния прогрес и ощастливят цялото човечество, разбирай, да направят богатите още по-богати, а бедните още по-бедни. Не намериха нищо, ехолокациите показаха, че и двете тела на пришълеца са от монолитен метал. Дори връзката между „постамента“ и „главата“, както ги кръстиха журналистите, не беше очакваното силово поле, създадено от хай-тек машини. Просто спинът на частиците в златните атоми беше ориентиран така, че да фиксират това „притегляне-отблъскване“, което правеше целостта на космическия гост непоклатима.