Тогава сканираха и направиха триизмерно копие на астероида. Тестваха го на Земята. Скоро стана ясно, че „прическата“ на тази „глава“ има такива интервали между струните и такива празноти между тях, че вятърът, попаднал в пространствата им, поражда истинска музика, както в еоловите арфи на Земята. Но за разлика от тези природни образувания, музиката, звучаща в косата на „пришълеца“, беше творение на изкуството. Астероидът беше не просто артефакт, той беше артстероид – протегната чрез изкуството ръка от високоразвита цивилизация.
Всеки от вас е слушал тази музика – нейната хипнотична красота, вдъхновение, откровение, прозрение.
После знаете какво се случи.
Промяна.
Следмузика на слиянието
Нищо не можехме да направим. Освен да наблюдаваме мегалитното противостояние и да се надяваме да не ни засегне. Поне бяхме наясно, че никой не ни желае смъртта и ставащото е отвъд нашите представи за добро и зло.
Какво може да се очаква от малка група астроархеолози, оставени да правят разкопки на древна планета? От няколко месеца бяхме настанили базата си срещу Голямата зелена пирамида. Изследванията ни до този момент ни даваха да разберем, че изчезналата тук древна цивилизация се е разпаднала на два антагонистични вида. И то не по национален или политически принцип, а по технологичен – едните бяха развили биотехнология, която и в момента покриваше планетата с тези изумителни дървета, по-високи и от Айфеловата кула, и прозирни растителни пирамиди, в които явно са живеели тези насекомообразни същества. Другата – метални машини и изкуствени разуми, въплътени в гигантските им звездолети, които още можеха да се видят в околностите на системата. Блуждаещи неизвестно къде и защо, безответни към нашите сигнали и запитвания, те избягваха всяко сближаване с корабите ни и по всичко личеше, че са автоматични. Астросоциолозите твърдяха, че това е форма на остатъчен псевдоживот, чиито цели и пътища са развалини от изследователски и военни програми, за които не можем дори да предполагаме.
Никой до този момент не беше засякъл каквито и да било отношения между двете останки от цивилизацията Флуороидите (от флоуороводорода, който в техните организми играе ролята на въглерода в нашите). Биотехнологичният им ипостас цъфтеше, покрил цялата планета, а технологичният – обитаваше космоса. Знаехме, че такива мълчаливи звездолети са срещани и от други цивилизации, с които имаме контакт на стотици хиляди светлинни години оттук.
Е, ето ни сега скупчени в напрегната групичка, застинали в нашата малка база, загасили дори вътрешното осветление и взрени в прозорците, пред уникалното по рода си събитие – един от звездолетите се беше върнал на родната планета и застрашително бе увиснал над най-голямата пирамида. Разделяше ги само портокаловото око на пегматитовата луна, която сякаш бдеше над конфликта.
Какво щеше да последва след столетия отчуждение? Биотехнологичната гора от „тополи“ и „пирамиди“ по много признаци не беше загубила вградения си интелект и зелените кули сякаш настръхнаха към нашественика. А той далеч не беше в най-добрата си форма. Познатата ни от записите структура от три сфероида тук беше сериозно нарушена. Средният, команден сфероид беше смачкан и нагърчен като хармоника и красноречиво говореше, че корабът е минал през месомелачката на някой колапсоид – нарушения на пространството около избухнали свръхнови, които не бяха простили на нито един наш звездолет. Но това двукилометрово чудовище беше оцеляло. И сега, навярно озлобено от неудачите си, идваше да си го изкара на древните роднини. Това, разбира се, беше наша си чисто човешка асоциация. Въображението ни рисуваше и огъващи се коридори, смачкани каюти, пълни с пищящи от ужас космонавти, нелепи видения, които предизвикваха криви усмивки върху изпръхналите устни и ни правеха още по-нервни. Нямаше време за бягство – оставаше месец до идването на курсиращия звездолет, така че каквото трябваше да се случи, то неотвратимо щеше да стане.
Най-после незримият диалог на напрежението между двата мегалита свърши и пространството между тях започна да изсветлява. Бледо сиво сияние тръгна от долу на горе, достигна огромния техногенен Моби Дик и го обгърна. Той поддаде, откъсна се от мястото си и леко потегли надолу. Не беше като рухване на огромна милионотонна конструкция, а сивото сияние… беше нежно. За мен всичко ставаше в пълна тишина, но бях убеден, че това е тишината, настъпила секунда след финалния акорд на огромна и красива симфония. В този момент вярвах, че това е била „Токата и фуга в до минор“ на Бах, а част от колегите ми се кълняха, че е било „Кармина Бурана“ на Орф, но всички до един бяхме сигурни какво сме изпитали – следмузика на слиянието, която продължи, докато междузвездният мегалит се спусне до върха на пирамидата и плавно се стопи в сивото небитие. Гигантският технозавър бе дошъл да се слее с родната земя.