Тук живееха само трайните привърженици на Пентагрониума – членове на тайни мистични култове, писатели на хорър и дарк фентъзи, за които това беше въпрос на имидж, фенове на Лъвкрафт и религията Даро, хора, които просто обожаваха готическия ужас и всичко мрачно-загадъчно, е, и, разбира се, редакцията на най-реномираното списание за дарк хорър „Кръв и кости“.
Бърди знаеше, че редакцията си е избрала символичния 13-и етаж на кулата, а тук на 55-ия живееха предимно успели и начинаещи хорър писатели, каквито имаше и на доста от другите етажи. В някакъв необичаен смисъл те бяха обичайното население на тази уникална сграда. И именно тук, на този етаж, през последните пет дена бяха извършени пет убийства, нещо, което изискваше много и мъчително анализиране, и обещаваше да бъде кално, кърваво и оплетено, като всички онези престъпления, които не са причинени от вечните поводи – секс и пари. Отвъд тези стари познайници се простираха безкрайните пространства на маниите, лудостта и религиозните свръхпричини.
Бърди включи автопилота си на обиколка около сградата и с кратка медитация се опита да изгони от главата си всички тези кисели мисли. Искаше му се да попие с поглед тъмните призматични прозорци, да проследи отраженията на околните сгради и залязващото слънце в огледалните ръбове на небостъргача и когато им се насити, да свие рязко в тъмнеещото небе към другия край на Европолис. Там, където може да си поговори с приятел.
… трябва да направя нещо с тези котки… осем котки са лошо число. Само Нели няма да изгоня… О, Ваше жесточество Ро-зог, дайте ми сили да бъда жестока с любимите си котки… Аз, какво, май започнах да си вярвам, впрочем човек трябва поне малко да си вярва, ако иска да вярват поне на това, което пише. Скоро ще излезе трийсет и осмата ми книга, като пусна четиресетата, ще си дам отпуска, и аз имам право на почивка, нали? А и критиката напоследък е ласкава към мен… как го беше казал Пуаре… „Никой не е изграждал по-релефен кошмар след Лъвкрафт…“ Така ли беше, или нещо си досъчинявам? Както и да е, продажбите вървят чудесно… Само дето… е, добре де, мога да си го кажа в прав текст: едва минах четиресетте, а не помня откога в леглото ми не е надниквал мъж, поне не някой като Арпад… Пустият му унгарски циганин, уж се мислеше за Дракула, а като му ударих един зъб по брадясалата гуша, как се разпищя… както и да е… и той е минало, да ходи при оная руса метла Франсин, никога не съм ù завиждала за кльощавия задник. Така, сега да видим, какво ще вкараме тази нощ в петоъгълника… да! Сцената с материализацията на чудовището, разбира се, че нея… така, повиси на дисплея, миличка, цяла нощ, да ти дойде акълът в главата… Боже мой, ако ме види някой как се надлъгвам със стария лаптоп… какво пък толкова – Агата Кристи например е плюскала тонове ябълки във ваната си…
… както го беше казал Кафка, „затворената кухина на самотата“ или нещо подобно, Бога ми, защо не могат тези лекета да четат руски декаданс, ако щеш им дай картина на Кандински, пак ще те питат кой е нарисуван тук… Не, не трябва да се разсейвам с това, преводът трябва за другата седмица. Размърдай се, тъп задник, ако искаш да останеш в Европолис. Хората ми дадоха шанса с тази повест, усещам, че не ги смущава невръстният ми вид и ме харесват. Хайде, по дяволите, винаги съм искал да превеждам разкази на ужаса, нали затова емигрирах в края на краищата! Студентството рано или късно ще свърши, и отново, здравей, здравей, туземен край… Пък и разказът е страхотен, копелето здраво пише, я как го е издиплил: „Яростната вълна на кръвта изми душата му“. Как най-точно ще прозвучи това на френски?…
… мама ще го хареса. Никой не може да си представи, че моята майчица е най-добрата ми приятелка. Нека си търсят прилика между психологическите ù романи и моите „Сатанински сънища“ – това са си мои разкази и изборът на теми си е мой, мама няма нищо общо с това. Няма да забравя оня дърт паламуд с изблещените очи, който на премиерата на книгата ми изломоти: „Младата госпожица сигурна ли е, че това, с което се занимава, има смисъл?“. Много ми пука дали има смисъл, важното е, че едва навършила двайсет години, издавам дебютна книга в специалната серия на „Кръв и кости“ и ето ме, в самостоятелен апартамент не къде да е, а в легендарния „Пентагрониум“, в самия „епицентър на дарк хорър взрива“, както обича да казва господин главният редактор, как всъщност му беше името… Пък и обичам да им натривам носовете на самодоволните тарикати… Руди… направо ми олекна, като го изографисах в „Хищната пустиня“. Ха, била съм си отреагирвала на униженията, като че ли половината писатели по света не правят същото… Така му се пада на Руди, не съжалявам за нищо и това е! Ето на, толкова се ядосах, че ми се приспа, ще отложа новия разказ за утре, пък каквото ще…