– Не говорим за теб – махна с черна ръкавица черният човек. – Ти си писател, за разлика от тях. Нали така?
Джон не се обиди на „ти“-то. Веднага му беше станало ясно, че този в черното може, на него му е разрешено като представител на висши инстанции.
– Да, писател – тоя път успя да не заекне.
– Е, кажи ми ти, писателю, за какво е например тази книга?
Джон се надигна да види по-добре – пустите му корици толкова си приличаха, и подхвана:
– Тук моят герой попада в миналото и започва да поправя историята. Обхожда цялата земя, завоюва почитта и уважението на хората и става…
– Стоп! Ти не ме разбра, писателю мой, аз не те карам да конспектираш кой къде е отишъл и каква я е свършил. Кратко и ясно ми кажи: за какво всъщност е тази книга? Защо е написана?
Петрович съобрази, че да си признае тук за какво е написана тази книга би било крайно неразумно. То това се прави с приятели на чашка, когато има банкет по повод на ново издание. Тогава можеш да се изхилиш цинично и да заявиш, че е писана „за пари“, ама вие, като приятели, не я четете, тя не е за вас, за балъците е. А на тоя в черното какво да му обясниш?
– Един мой познат от Южна Америка – продължаваше неканеният гост – разказваше, че книгата може да е за дългото пътешествие и завръщането у дома. Помниш ли Одисей? Или за дългата война и как завършва всичко. Или пък за търсенето на нещо важно и неговото намиране. Или за бога, който в края на краищата умира за нас. И знаеш ли, моят познат винаги можеше лесно да обясни своите книги. Ами ти? Нали си писател? Ето например, вземи тази… За какво е? Да не би да говори за любовта?
– Е… там има любовна линия…
– А, само линия, значи не е за любовта. Може би е за дружбата тогава? За онази мъжка дружба, която кара приятелите да се хвърлят един за друг и в огън, и във вода? Когато изведнъж пристига телеграма: „Приятелю, на помощ!“, ти зарязваш всичко и отиваш да спасяваш… Това един американец ми го разправяше. Много весел писател беше. И така, за дружбата ли е, а?
Джон Петрович сбърчи вежди в усилие да си спомни какво именно се случваше в тая книга. Ама май че не успя съвсем. Какви дружби можеше да има един планетарен император? Той си има поданици, а приятели… нещо не се връзва…
– Жалко… Не е за дружбата, не е за любовта… Може пък да е за възпитанието? За порастването на героя, за неговото развитие? Тогава това е полезна и нужна книга. Е?… Пак не? В такъв случай за какво, по дяволите, си я писал? Давай накъсо!
Джон трепна като от изплющяване на камшик и каза честно:
– Тази е написана заради попадането в миналото и неговото преправяне.
Черният човек гнусливо запрати томчето в ъгъла.
– А тази?
– Бойна фантастика.
– И какво? Целият смисъл на книгата е в това, че всички се избиват?
– Главният герой накрая оцелява.
– Ами тази?
– Това е космическа опера.
– Опера ли? Да не е в стихове? – гостът даже разлисти няколко страници, видимо заинтригуван.
– Не, това е просто голям роман за полети в космоса.
– Научна фантастика? Човекът, изправен пред пространството и времето?
– Н-не – отново заекна Джон Петрович. – Пирати, борба за власт и мащабни сражения, но в космоса.
– Тъй… Ами тази?
– Това е хумористична фантастика.
– Искаш да кажеш, писана заради смеха?… Е, какво пък… и чесалка за гърба понякога е нужна на човека, както и килимче в банята…
Мъжът в черно се разтъпка из стаята, вгледан в шарените корици на книгите. Плъзна пръсти по клавишите на включения компютър. Мръдна завесите, така че да влезе слънчев лъч. Беше мрачен и съсредоточен. Джон Петрович обречено го следеше с поглед в очакване на неизвестно какво. Под мишниците му беше мокро и студено. Изведнъж Джон (то кое ли в тая история не беше „изведнъж“) се усети като празна шахта, в която пропада с беззвучен писък. Лети надолу с гърба и стига дъното, където го чака нещо мъничко и топло… Чака го онова желание от младите му години да напише книга за всичко, което наистина липсва в човешкия живот… за онова бъдеще, в което никой не зависи от другия, а се стреми към него, защото това е увлекателно и те прави по-богат с нещо отвъд парите и притежанието…
– Поне достатъчно ли си грамотен? – тихо попита гостът.
– Завършил съм педагогика! – гордо изпъна гръбнак Петрович.
– Е, какво пък… ще се наложи да поработим… Който дълго се мъчи, може и да сполучи. Нали тъй? Ти вземи поразтреби тук, докато ме няма. След някой час ще намина отново. И ще поработим. Ех, как ще поработим!… – той звучно плесна с ръкавиците си и ведно със звука изчезна.