Чичо Койчо съвсем се разярява, чак разплисква чашата си в чинията с кисели краставички.
– Не им понасяло! На американците как им понася? Като дойдоха първите летящи чинии на веганците и блокираха електрониката им, какво? Разговори, преговори, като разумни същества. Сключиха търговска спогодба и всеки си гледа кефа. Веганците…
– Баш педерастите! – изригва гръмогласно вуйчо Грую.
– Как тъй педераси бре, Грую? Те даже задници нямат, щото се хранят с менстурална енергия – закачливо подмята дядо.
– Ментална енергия, дядо, от енергията на мисълта се хранят веганците, и да знаеш още, че педерастията е преди всичко духовно явление – утихва Грую.
Всички замлъкнаха, защото тия забележки на вуйчо ги бяха чували и преди. Чичо Койчо като че също се поуспокои и продължи:
– Та ви казвам, американците веднага разбраха къде им е изгодата, бизнесът им върви, гледат си по цял ден телевизия, хрупат си пуканки и каквото им избълват мозъците – готова суровина за продан, лапат ли, лапат веганците и плащат за това скъпо и прескъпо…
– Чичо Койчо, верно ли, че от гледане на хубавата им телевизия на американците мозъците им ставали едни пухкави и раждали най-вкусните мисли? – обадих се аз.
– Така поне казват веганците, пък и на кого му пука какво става всъщност? Важното е, че си плащат.
– Ами ние, Койчо, нали също гледаме американска телевизия, що веганците не щат да ни купуват мислите? – рече дядо.
– Ами, първо, не е само работата в гледането, дядо, трябва да мислиш на американски, пък то докато ти го преведат, десет пъти българинът ще си помисли, тия нещо ме ментят, и хубавите мисли вземат, че се вкиснат. Кой ще ти лапа вкиснатите мисли, дядо?
– Тъй то, тъй, ама нема ли и за нас някои по-дребни нашественици, там от Меркурий или от Нептун?
Дружен смях разтърси трапезата. Щом почнат да се хилят, значи ще наченат пак ония другите разговори. Аз пък ще взема да изляза на улицата да си поиграя на марсианци и веганци. Целият град ми е за игра, откак обявиха, че е отворен пътят към Европа и всички заминаха за там. Помня, когато една сутрин видяхме, че сме сами, тате се изправи и гордо извика: „Да не ми е името Аспарух, ако напусна тази земя, ако ще да съм последният!“. И погледна към мен. Знам какво си мисли, ама аз смятам да се изуча и да напусна тази страна. Може да стана голям човек.
Я руски марсианец, я американски веганец.
Ад
В средата на улица „Поприще“ се появи човек. Отникъде, просто възникна като изображение върху фотохартия, пусната в проявител. И като че ли черно-бял. Като се вгледах, разбрах, че само костюмът му беше такъв. Лицето си имаше цвят, ако не се смята пребледняването.
Бях тръгнал да си купя цигари от отсрещната будка, горещина от средата на деня бе разгонила хората, така че бях практически единственият свидетел. Нямах съмнения за халюцинации, ставащото си беше факт и не ми оставаше нищо друго, освен да се приближа и да разбера повече. Топлинен удар също изключих, защото току-що бях излязъл от прохладния апартамент.
Приближих се и човечецът, защото това беше именно средностатистически човечец, ме погледна с надежда. В паметта ми неволно изплува стария приятел Юри и неговата любима наука „средология“. „Нищо средно не е вредно“ – повдигаше саркастичен пръст той, допълваше „А всичко средно е редно!“ и завършваше с въпроса: „Ако имаш два стола, къде ще седнеш?“. Или отсичаше: „На средния – среден…!“ – размахал среден пръст. Но това беше на младини, сега всички страстно се правим на средни – другото не е здравословно.
Изкашлях се комуникативно:
– Извинете, вие откъде сте?
Той ме изгледа, а по лицето му се бореха емоции:
– Току-що умрях. Вие дявол ли сте?
Ето един наистина слънчасал. Кога пък успя толкова бързо?
– Виж, човече, май имаш проблем, хайде да влезем в кафенето отсреща, има климатик!
– Знаех си аз, че ако отвъдното съществува, ще ида направо в ада… – мърмореше гостът, но се остави да го поведа към стъклената врата.
Отдавна смятах да се обзаведа с личен луд. Бат Ваню си имаше поне трима, те му бяха постоянен източник на истории и абсурдистки реплики, които той споделяше пред компанията. Това беше шансът и аз да си имам такъв екземпляр, още повече че моят правеше и чудеса.
– Та казваш, току-що умря? – приятелски подхващам приказка аз.
– Последното, което помня, преди да се появя тук, беше, че умирам в леглото си и си мисля дали наистина има съществувание след смъртта, както твърдят някои. Ако си бил вярвал в божието слово, си щял да отидеш в рая, ако не, в ада.