– Едва ли – тъжно изфъфли младият мъж. – Аз по такива места не ходя. Аз съм остросъвременен млад герой и се отличавам с комплекси.
– А защо, ако смея да попитам, пиете от чашата си с такава покруса?
– Отговарям веднага – хлъцна момъкът и залитна напред. – Между нас казано, страдам от цироза и не нося на пиене, обаче авторът ми иска да съм максимално близо до народа…
В този момент мосю Аристид ги прекъсна:
– Ме-з анфан! В извънредни ситуации са валидни екстраординерни мерки. Смятам, че дългът и изчезналият Цвеклоний ме зоват. Тръгвам. Ако не се случи нищо ново, рандеву след 72 часа пред „Буриданово магаре“. Бон шанс! Адио!
– Ох, ах, мосю Аристид, на кого ни оставяте? – изплака многозвездната дама. – Аз съм слаба, беззащитна жена, а тук е вертеп, мен ме е страх!
– Коксан, льо кураж! – потомъкът величествено изпусна кълбо дим от пурата си. – Всичко е преходно: и страхът, и раздялата, и вертепът. Бъдещето е пред нас, миналото е зад нас, а пък ние сме на гребена на вълната! Нашата следваща среща ще бъде продиктувана от историческите събития. Гарантирам ви го! Е, сега пийте и се ослушвайте. Аз ви имам пълно доверие. Ин вино веритас. Оревуар!
И бордовият мислител изчезна в зейналата врата.
– Кураж, коксан! – рапортува Халофер и пи на екс. – Вие сте с мен и ще се крепите в трудните минути. Напред към пълно доверие! Резервуар!
В този момент към масата се доближи тъмна фигура и кимна учтиво:
– Мога ли да се възползвам от свободното място?
– Питате или се интересувате? – рече да блесне Халофер.
– С ваше позволение, коксан Ахак Хък – поклони се непознатият и седна.
– Ах! – задави се септоподката от Фък. – Вие знаете името ми? Много интересно. Не помня да са ни запознавали някъде, нали, Хали?
– Да, тя някъде не помни да са ни запознавали – заинтригувано потвърди школникът.
Непознатият тъмен субект стана, поклони се любезно и започна:
Неща тъй странни и нечувани
предлагат ни добри надежди.
Внезапно в тебе нечий глас
вещае бури и премеждия.
Ти често чуваш този зов,
но сам обзет от суетата,
не виждаш спуснатия мост
и не надничаш през вратата.
И тук е твойта грешка, знай!
Та всеки намек нещо значи.
И никой не е съжалил,
щом през вратата е прекрачил.
Тръгни със мен, изостави
лъжата с нейните награди.
Ти таз лъжа зовеш живот,
а той не крие изненади.
Живот, а всъщност бавна смърт.
Не се мами, ти нямаш избор.
Живот банален като клюка,
на скуката безкраен извор.
Дълбоко в себе си таиш
неща тъй сладостни и дръзки,
като крайморски вълнолом,
окъпан от солени пръски.
Бленуваш райски брегове.
И с поглед, замъглен в тъгата,
изпращаш бялата фрегата,
летяща в приказния свят,
изпълнен с рев на океана,
и южен бриз, и морска пяна,
окъпала тайнствен остров…
Целуваш кръст и „Коза Ностра“
изписваш със собствената кръв.
„На абордаж!“ – и ти си пръв,
противника си ти намушкваш,
под тебе мостикът се люшка.
Ти взимаш ключа във ръка,
небрежно смел, и ей така
отключваш най-подир вратата.
Прекрачваш праг и красотата
пред теб потресена мълчи.
„Мадам, за вашите очи,
за правото да бъда роб
на хубостта ви чак до гроб
разсякох вашите окови!“
В гърдите бликват чувства нови
и в тоз прекрасен върхов миг
ти си човек, ти си велик!
Но пеят сребърни фанфари!
Сега напред, часът удари
кръвта да сменяш срещу злато!
И сигурен бъди, богато
таз сделка ще те награди,
със орден твоите гърди
и с лаври ще красиш челото.
Ще станеш знатен и прочут
и злото гордо ще презираш
от цезарските висоти,
в които ти ще се намираш.
А може би желаеш ти
да властваш в хорските мечти?
Велик художник и поет
да бъдеш, да четат навред
твойте поеми или оди?
Да тачат всичките народи
нечувания ти талант?
В изкуството да си гигант?
Кажи ми само, че желаеш,
и туй ще стане, щом мечтаеш!
Но виждам аз, ти се увлече!
О, жалко хилаво човече!
Това бе твоят звезден сън.
Сега стани, излез навън
и хващай своя път. Ха! Път ли?
Там всекидневието пъпли.
Каква оптимистична гледка!
И ти оставяш свойта клетка.
От перспективата пленен,
започваш „твоя“ трудов ден.
И тъй, избирай: или с мене,
далеч от сивото ти бреме,
или оставай тук със здраве,
да вършиш що не ти се прави.
Ще питаш кой съм аз? Профан!
Та вгледай се във моя профил!
На хората съм стар приятел
и верен спътник –
МЕФИСТОФЕЛ.