Тъмнината беше станала мастилена и стенещата зад облаците луна не успяваше да я разсее. Препускащата троица се носеше към неизбежната съдба и по причина на овъгления мрак не виждаше, че съдбата е приела вида на широко отворена врата в глухата и простираща се във всички посоки стена. Накъсо казано: ВРАТА В СТЕНАТА!
Халофер и Ахак влетяха първи, след тях – гърбом и Мефисто. Вратата се затръшна. Тя се оказа облицована с кафяв плюш и на нея имаше табела:
ВХОД КЪМ СЪСЕДНОТО ПРОСТРАНСТВО.
ЗА ЛИЦА С РАБОТА – СТРОГО ЗАБРАНЕНО!
И така, нашите герои се оказаха именно в съседното пространство. Ето, вече втори месец очакваме те да се завърнат и да разкажат как е аджеба там. Рано или късно това ще стане – както всички главни герои, нашите също са родени под щастлива звезда. Не ни остава нищо друго, освен наистина да чакаме. Но вторият месец действително изтича, а пък вратата продължава да стои захлопната като челюстта на … е, знаете на кого.
За
и
около
автора
От високи кули
Александър Карапанчев
Гледай от високи кули
и тогава ще предусетиш пътя.
Хайде сега – както казват някои от нашите „печени“, „супер“ и „топ“ журналисти – да върнем лентата назад.
През един действително хубав ден неколцина млади-зелени автори се качихме на самолета за Бургас. Било е в разгара на соцепохата през тъй далееечната 1970 година; ние членувахме в клуба-семинар „Златното перо“ (създаден към списанието легенда „Космос“) и за сметка на редакцията отивахме да погостуваме на друга сродна формация, пуснала отскоро коренчета в Черноморието ни.
Става дума за южната „Тера Фантазия“, която според нейния основател се явява първият у нас истински, феновски, стопроцентов клуб на въображението.
След двустранното литературно четене, прозвучало в младежкия дом, вече бе паднала нощта. И ние поехме из нея, придружавани от големи обеми мек, миролюбив мрак и пъстрооко намигащ неон. Нейде по пътя към хотела се заговорихме с Атанас – отеца основател на клуба, харесахме се някак интуитивно и той ме покани у тях да продължим приказката си. Помня, че събеседвахме дълго-разпалено на неговия таван (на централния булевард „Първи май“), украсен с взводове книги и разни папки с изрезки от родния или съветския печат.
После домакинът ме нагласи да пренощувам там; преди обаче да допра възглавницата, аз намерих сред папките един нов за мен разказ от любимия ми Шекли, изгълтах го и заспах с усещането за вълшебство. Вълшебство не само в прозата на маестрото, но и в моя разлистващ се живот, който ми поднасяше такива интересни запознанства…
Много и всякакви на вкус и цвят води изтекоха оттогава. Атанас П. Славов от Бургас наистина порасна до емблематично име в нашата – че и в европейската! – фантастика, ала взаимното ни духовно привличане все така не е угаснало. Доказателство за това е интервюто по-долу, което започнахме на тавана му в „Лозенец“ (ех, тоя човек пак е като във висока кула – съдба!) и довършихме в малкия китайски ресторант с панда на визитката си. Начевайки с т.нар. пролетни рулца, мога да изредя какво си поръчахме, но забелязвате ли, че се въздържам да правя сравнения между тогавашната и днешната социална картина?
Александър Карапанчев: Да тръгнем от въпроса кога и как всъщност фантастиката те хвана в своята разкошна мрежа?
Атанас П. Славов: Първият отговор ме хвърля в баналното – откак се помня. Имам смътна представа за детски книги, четени по-рано, обаче светлината на другата възможност засия истински пред очите ми с двата романа „Мъглявината Андромеда“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Прочетох ги в оригинал, като учех руския от движение, без да запаметя дори и едно граматично правило: беше само текст, от който не можех да се откъсна. Така и не усвоих руската граматика, защото щом стигнах до прогимназиалното ù изучаване, никой даскал не съумяваше да открие пълното ми граматическо невежество зад съвършеното владеене на езика до най-идиоматичното му ниво. (Тъкмо този език ми даде достъп до голяма част от световната фантастична литература, каквото и да си говорят сегашните русофоби.)