Александър: Ти имаш подчертан вкус към т.нар. езиково инженерство, чиито словосъчетания понякога са извънредно любопитни – да речем, заглавието ти „Мигновечност“. Искам сега да ни подбереш един букет от такива твои образци, става ли?
Атанас: Макар в Полуречника ми (попълван повече от 25 години) 600-те думи да са групирани по азбучен ред, всъщност те са от най-различни породи – пряко-сатирични, интелектуално-научни, гротесково-абсурдистки. Ето ви по седем от трите упоменати вида.
А. Сатирични: бюрокраста, командиригент, безграмотане, кретендент, далаверност и накрая нещичко за нашего брата фантаста – въображаба.
Б. Интелектуални: сладкоумен, въобщество, антилигенция, анатематика, жертворчество, икономистика и демонокрация.
В. Абсурдистки: стоматологика, съораженен, абракадарба, арбитурчин, възхимущение, организадник и чукундуравенство.
От дъжд на вятър от такива на словеса съставям цветисти изречения. Като например: „Той я гробичаше егоистински“.
Александър: Някои хора твърдят, че фантастична (като жанр де) поезия изобщо не съществува… докато противниците им са точно на обратното мнение. Ти как гледаш на този стихотворчески казус?
Атанас: Няма казус. Бъркотията идва от факта, че голямата поезия има изключително сродство с въображението. На подобен въпрос аз винаги отговарям с перифразата по Клаузевиц: „Фантастиката е продължение на поезията с други средства“. Стиховете „своеволно“ сглобяват късове от пространството и времето в съседни редове, без да им трябват звездолети и хрономашини – тоест без да се мотивират преходите и скоковете, както правят фантастите.
Моя любима поетеса е Емили Дикинсън и нейно стихотворение ще можете да прочетете в бъдещия ми роман – всеки ред е заглавие на една част от историята ми:
1. Аз обитавам Вероятността
2. По-хубава къща от Прозата
3. Със по-многобройни врати
4. И по-широки прозорци
5. Тук стаите са като кедри
6. А работата ми е тая
7. Да разперя тесните си ръце
8. И да прибера рая
Как би било възможно туй, ако фантастиката и поезията не представляваха някакво цяло?
Александър: Българският фантаст интересува ли се от своя народ, или минава встрани от болките и радостите му?
Атанас: Българският фантаст си е български фантаст, който пише на един много рядък език, и няма начин да бъде извън това. Аз лично имам най-малко текстове, посветени директно на нашенското, но мнозина талантливи БГ автори (като моя фаворит Николай Теллалов в четирилогията си „Пълноземие“ и в „10-9“) правят истински пробив в образа на фантастичния българин. И тук не става дума за някой хумористичен „хомо потурус“, какъвто често рисуват родните ни сатирици, ами за действително ярък индивид – пряк участник в планетарни и космически събития. Силни пера в подобен аспект са Йоан Владимир и Андрея Илиев, повече обърнати към нашия фолклор.
Александър: Кой е по-важен за тебе в сферата на фантастиката – светът на идеите или пък светът на човекознанието?
Атанас: Това е класически въпрос капан, съчинен в по-стари времена. В него под „идеи“ се разбират научнофантастични измислици, а под „човекознание“ – изследване на човешката душа и общественото поведение. На което и да даде предимство фантастът, винаги ще се изложи. Ако е първото, следва: „Ахааа, ти си технократ, не правиш литература“. Ако е второто: „Е, тогава защо не си обикновен писател реалист?!?“. Ала днес тези две насоки, противопоставени в двубой, все по-често се сливат по твърде интересен начин във фантастичната ни действителност… или поне за мен е така.
Разработката на идеите за човекознанието е едно от най-силните направления в Жанра и, бих казал, главно направление на търсене. Все повече фантасти разполагат в центъра на произведенията си модела на човешката личност в преобразяващия се свят. И на още повече хора им става ясно, че историческият човек се е изчерпал и при новите технологични възможности, които сам е създал, ще бъде принуден да се промени. Следователно основният въпрос е какво от себе си ще вземе по-нататък и какво ще захвърли насред бунището на историята. Да, бидейки територия на мисловния експеримент, фантастиката все по-страстно се занимава с този избор…